Първото ми усещане за живота, което си спомних сега, са топлите длани на баба Марина, пъхнати под мишниците ми, за да ме държат прав. Било е, за да ме фотографират - в дълбока бебешка количка, за която съм вързан с презрамка и колан: и значи съм искал вече да изскоча нанякъде, а снимката нейде се пази и аз я видях с почуда много по-късно. И зная това място в Борисовата градина /„Парка”/ - пред белия паметник на Вазов и срещу дъговидна чешма от поръждавял, шуплест варовик.
Според адресите са и впечатленията ми за света, превърнал се на град в главата ми, а после и на София, но не знам кога.
Три от къщите, в които сме живели, са вече разрушени - една от бомбардировките. На ул. „Априлов” 11 беше, почти до ъгъла с „Оборище”. Баща ми и майка ми се спасили случайно в скривалището на отсрещната сграда. От огромния куп развалини баща ми успял да изрови туристическата си раница. И няколко книги, които са още налице – „Съчинения на Хр. Ботев”, „Записките...” на 3. Стоянов и „Тома Гордеев” на Горки. С петна от червен тухлен прах и влага. Че Ботев е писал стихове, узнах от устата на баща си - той ми декламираше „Я надуй, дядо, кавала”, пееше ми „Жив е той, жив е...” Помня и „Нощ бе тъмна”, която не знаех че има заглавие „Ней”. Но баща ми го декламираше някак различно - с гримаси от смесица на тайнственост и ужасокомизъм. Никога не ми хрумна да го попитам защо. Или може би той го правеше заради мен, а не заради стихотворението? За „Ней” аз мисля, а и написах, че то наистина не е драматично, а пародия на хъшовски романс.
Баща ми вече не е жив. Не ще прочете книгите ми за Ботев. И всичко, за което сега пиша, не е ли било нейде другаде?
Не помни, струва ми се, никой, че имаше ул. „Кракра Пернишки” край Докторската градина, пресечка на ул. „Шипка”. На № 9 живеехме в едноетажна къща, която е разрушена, и в празното заравнено място са наджипкани милиционерски коли. А съседната голяма и красива къща, в която са сега архитектите, принадлежеше на прочут лекар, но бях малък и мислех, че тя е на кучето му - едро, вълча порода. Имах тънко шарено бастунче и с него ходех да ръчкам - през пролуките на желязната ограда -в озверената, зъбата и лаеща паст на кучето.
От тази наша къща, когато я рушаха, спасих и си пазя една газена лампа.
Но най-интересна бе триетажната къща на ул. „Хаджи Димитър” 1 , близо до ул. „Цар Шишман”. Разрушиха я преди 2-3 години. Успях да се изкача по стълбите й за последен път, за да я видя празна, занемарена и тръпнеща от здрач и самота, с оградени паркети и дюшемета, с наводнени мази, с полуразрушени кахлени печки.
На третия етаж бе жилището на баба и на г-ца леля ми, а майка ми имаше ателие. Тук съм видял най-много хора, които бяха различни до крайност. Идваха елегантни дами - съпруги на военни и буржоа, дори на някакво аташе ли беше и се казваше Баблен, французойка, която се мъчеше да говори български и искаше да обясни на майка ми, че ще си ушие костюм с копчета, но две по две, което значело: „Копче, копче - чака малко, копче, копче - чака малко...”
В къщата идваха анархисти, лекари, студенти, занаятчии. Не знаех, че някои са нелегални. Единия си го спомням отделно - слаб и мургав, с шлифер и мека шапка. Идваше често. И чух после шушукане в къщи, че след престрелка по улиците бил ранен и в линейката се отровил.
Един от терористите беше с прякор Казака. Заловиха го и го осъдиха на смърт, но оцеля и си остана и след Девети същият анархист и също ругаеше пък новите власти.
Веднъж арестуваха майка ми, но се отърва от участъка с няколко шамара и заплахи, че ни посещават съмнителни люде.
Но дълго къщата минаваше за благонадеждна или пък защото са следели долния под нас етаж - втория. Там живееше г-ца Тошева, сестра на знаменития ген. Тошев, герой от Тутракан, Селиолу и други битки, вече покойник, но и баща на друг Тошев, който също стана генерал.
Често в жилището на г-ца Тошева се уреждаха вечеринки, разни имени дни, рождени, сигурно и други годишнини, на които идваха главно военни - офицери, юнкери, господа с лентички и дами с воали и дълги рокли. По стълбището плаваха сладки облаци от парфюми, тютюнев дим и кухненски аромати. Но какви!
Самата г-ца Тошева беше гърбава, слаба и грозничка, но аз я харесвах заради смешните обноски, болното сърце и пъргавите й слугини. Мисля, че домът й пък ще е бил свърталище на хора от Военната лига, от кръга „Звено” и на разни герои от войните - с кръстове и саби, шпори и еполети. Тя беше набожна, страхлива и често я навестяваха попове, знахарки и владици. Понякога отивах и аз неканен, а тя радушно и непохватно ме черпеше с бонбони, с виенски пасти и лешници. Не умееше никак да разговаря с мен - а ту като възпитателка, ту като вдетинена и с момичешки преправен глас.
В един предобед всички се озовахме в мазето. Подир виещите сирени се чуваха вече изстрелите на артилерията и в кратките паузи долавяхме характерния буботещ тътен от прелитащите над София английски бомбардировачи. Нас още не закачаха и отиваха да бомбардират Румъния.
Тогава чух за пръв път, че имало град Плоещ. Натам се насочвали, каза някой в мазето, „летящите крепости”. Едно стъкло се пукна и строши от детонацията, г-ца Тошева припадна с крясъци и дълго я свестяваха.
Впрочем войната не започна изведнъж. Първо дойдоха германците с техните масленозелени униформи, коне с копита колкото детската ми глава, ординарци с грамофони и млади весели офицери, които се настаниха в квартири тук-там по „Шишман”, „Аксаков”, „Славянска”. Те пееха вечер и пируваха с българските си хазаи, симпатизанти и приятелки, владеещи немски. Чувах „Лили Марлен”, чувах гласа на фюрера по радиото и песничката за „Рим, Берлин и Токио”. После германците се „смъкнаха към Гърция”. Реших, че тя е в някакво нанадолнище.
Появиха се думи като „криза”, „спекула”, „бранници”, „черна борса”, „картофени дни”, „легионери”, „запасяване”, „щуки”, „Източен фронт”, „купони”, „маргарин”. Баба напълни мазето с праз, от който сега ми се повръща.
Тогава май застанах и на първа „опашка” в живота си. Беше за картофи. Остави ме баба да й пазя ред, а тя отиде другаде. Пред мен стояха двама възрастни господа и си говореха работи, които не са били интересни за дете. Но без да искам, чух единият да казва близко до лицето на другия: „Помни ми думата, жълтата раса ще победи!”
На отсрещния тротоар пред гаража лежеше Рекс - едно ловно расово куче с клепнали кафяви уши, тъжен поглед и мой добър познат. Отидох да го галя. Той щеше да загине през бомбардировките на поста си, пазейки гаража.
Понякога тъгувам за старата София, сгради и къщи от която са останали тук-таме като отломки от забравен сън.
Знаменитият „празен двор”, който във формата на „Г” свързваше „Аксаков” и „Шишман” сега е застроен. Там играеха десетки, стотици деца - на топчета, ашици, футбол, гоненица, градове, жмичка, бокс, не знам на що си. Аз имах по-голям братовчед и покрай него винаги се мъкнех с по-големите.
Приключенията, игрите, интересите на софийските деца бяха различни от тия, които видях сред децата в провинцията, когато се евакуирахме.
В нашата литература е повече описан селският живот, защото повечето ни писатели произхождат от село. Те идват в града, но живеят с предишното, селското и него все описват. А градските писатели са малко и написаното за София също е малко. И всичко градско се изгубва без следа. То бе и съзнателно загърбвано от „новите” власти. За тях всичко беше буржоазно, враждебно, чуждо, подлежащо на заличаване: хора и кръчми, нрави и чаршии, политически традиции, църковни празници, имената на улици и градини, названията на кина и театри, фирми на издателства, дюкяни и кафенета, средища на компании, на бохеми, чиновници и военни, гимназии „девически” и „мъжки” със знамена, традиции, учителски колегии, разни землячества, дружества - всичко трябваше да се разбие, разнесе и забрави...
Успяха, значително успяха.
Все по-рядко имам сили да изпратя близък, другар, съученик или колега до вечното му жилище.
На връщане се отбивам неволно из алеите. Променят се и гробищата. Събарят се паметници. Унищожават се гробове на видни люде - политици, общественици, лекари, учители, военни, търговци, индустриалци. Дори на възрожденски фамилии гробовете и гробниците са като поругани от поганци.
Имам и аз вече няколко там свидни гроба. И чудя се дали ще мога да събера костите им под единия камък и да зная, че там ще има и за мен последно място.
Никак не е зловещо и глупаво това, защото е тъпо и зловещо да превърнеш паметното и миналото в бунище.
Какви бяха тия хора, чиито лица от бронз и порцелан се мяркаха между надгробия и клони? С какво са живели и защо ги няма в нашите понятия, в нашите разбирания за живот и време?
Не са нищо друго вече, освен изчезнали светове.
Заради тях или зарад себе си трябва да се сепнем, че нещо не е в ред? И нещо да направим ли?
Аз тук не пиша спомени. Но тогава - какво?
Не зная. Не беше сериозно.
1990 г.
© Иван Пауновски
