Преди време — а двадесет и повече години минаха и бързо се изхлузи времето му с време — се опитвах да си въобразя Ал. Геров по неговите стихове.
Било е наивно, ще кажат. И така е. Не е нищо почти останало в паметта ми от някогашните фантазии.
Питах се — на улицата ще го позная ли Геров? У читателя това си е човещина и любопитство.
Има и нещо друго. Теодор Траянов, когото бяха позабравили, а сега пак го издаваме, пише:
И нека сещам твоите пръсти меки
как тайно свличат трънений венец...
Тоз, който чувствува поезията, не ще схване в тия думи нищо предметно. Те не означават ни пръсти на любимата, ни трънен венец на челото у поета. Не е възможно по начало, не възниква и желание да си представим по стиховете му какъв е Т. Траянов. Би сметнал и той за неразбиране и подигравка, ако го опишем с бодли по главата. Друго е търсел да внуши като символист. И всичко е зад думите му отдалечено и неосезаемо като в отвъден свят.
Геров пък направо те предизвиква да мислиш какъв е и кой би могъл да бъде. Виждаш като че лицето му. Вървежа на поета през града. Жеста на ръката му с чаша вино. И дори как седи и пише.
Чак и жените, в които се е влюбвал, почват да ти безпокоят съзнанието и нервите кои са. И то е, защото казаното ти се струва безпогрешно и точно обозначено като в отчет. А всъщност поезията е, която го прави неопровержимо и не можеш да се отървеш от усещанията за реалност, за очевидност, за същото, което би могъл и ти да преживееш.
В скоби трябва да отбележа, че Геров е писал и слаби неща, които просто отпадат, макар и да са публикувани. А интересното е, че няма средни, преходни между тях и голямата му поезия, за която и говоря.
В темата ми трудността идва после. Тя е, че не можеш в едно лице да съчетаеш впечатленията си от множеството лица, в които изобразява той себе си. По-просто: да събереш в един портрет множеството му автопортрети.
Не случих впрочем на такъв термин или понятие в разните литературни и общи справочници — автопортрет в поезията. А да кажа, че го употребявам тука за първи път, не смея. Може да го има в справочници, с които, за съжаление, не разполагам. Щяха да ме улеснят в тоя смисъл, че все трябва да се почне отнякъде.
От нещо известно. От нещо близко до сюжета ми.
Знам. Ще кажат някои, че искам да пиша за портретите на лирическия герой в поезията на Ал. Геров. Но не искам да се изложа на недоразумение.
Ю. Н. Тинянов през 1921 г. въведе това понятие със статията си „Блок”
Той изхожда от обстоятелството, според него, че самият Блок е бил слабо познат и като човек си останал загадка. Но че тъкмо като човек им се струвало на всички в Русия, че го познават. В това е, предполага Тинянов, „може би ключът към поезията на Блок”. И продължава: „Блок е най-голямата лирическа тема на Блок. Тази тема привлича като темата на роман от още нова, неродена (или неосъзната) формация. За този лирически герой сега и говорят.”
Тук няма да се занимавам с метонимията лирически герой, която превърнаха по-късно в оспорван термин.
Тинянов иска да покаже в статията си, че поетът Блок е заслонил човека Блок, изкуството му.
В същото време се подразбира това, което всички знаем. Човекът в изкуството и житейският човек не съвпадат.
Изкуството е начин да се превръщаме и да превръщаме света в нещо друго, за да усилим израза на представите ни за човека, за себе си и света: в слово, цветове и звуци.
Известен е случаят, когато Пикасо нарисувал на младини, в 1904 г., портрета на млада американска поетеса, но тя излязла много стара на тоя портрет. Един от приятелите й казал: „Но тя не изглежда така.”
— Тя ще изглежда така — отвърнал Пикасо.
При лириката има тая особеност, че поетът е едновременно и прототип, и творец на поезията си. Това никак не го задължава или ограничава, както при мемоарите. Не му е също и по-леко. Прототипът възбужда изкуството, но остава вън от него, както и авторът. И сигурно е, че нямаше по стиховете му да разгадая Ал. Геров на улицата.
Радой Ралин, старият му верен приятел, ни запозна пред Университета. Нямаше толкова коли и гмеж като сегашните и ние постояхме на самото кръстовище, на жълтия, мокър, пролетен паваж. Недоумявах. Тъкмо този ли човек беше насреща ми, който бе пожелал да монтира на слънцето абажур?
Увисналият балтон от флаконе обгръщаше тялото му като безплътно, а шапката, мека и широкопола, хвърляше на очилата му и лицето матова мрежеста сянка. След време щях да го усещам друг, макар и със същия балтон, и очила, и шапка. Представите ми за житейския Геров и за поета се сляха почти напълно. Ето защо и не мога да пиша за някакъв си лирически герой на Геров, за някакво инобитие на неговото човешко „аз”. Остава да видим в какво се е превръщало, запазвайки същността си в изкуството му на поет. В какви автопортрети.
— — —
Несъмнено е, че Геров е можел да портретува още в младежката си поезия:
Бедна майко, остаряла майко,
младостта ти опустя по къщите.
Станала си жива запетайка —
сгърбена, посърнала и мършава.
Има вътрешна освободеност у поета и замах, който не е сантиментален. Майката не е била точно такава, но беше такава на старини. Геров, подобно на Пикасо, е можел да каже: такава ще бъде. Прозрението му е било подхранвано от социално негодувание и критицизъм:
Тъй ли на света ще преживеете
вечно с господ — гладни и намръщени?
В контраст е дадено нещо плакатно:
Радостта е, майко, пред очите ти —
двама снажни и засмени сина.
Тоя семеен портрет не е в съставките му, както виждаме, равностоен. Отначало не можех да си отговоря защо е така. Но Геров има от същото време и други автопортрети, на които не е сам. Ето „Есен”, писано през 1938 г.:
...Към тревожните дни ний отиваме буйни и свежи:
ний вървим и със нашите смели размерени стъпки
пролетта на живота, новата пролет бележим.
Тук езоповски той предрича с пролетта един нов строй, но напълно е в масите от хора. Трябва да си спомним известното: „... не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник” (1929 г.). Така ще разберем защо и Геров е писал под влияние на шаблона — „даже голямо”, каза ми, „съзнателно” и „с комунистически идеал”.
Да вплетем обаче и нещо друго. Найден Николов, приятел на Геров, му дал тогава да чете „150 000 000”, поемата на Маяковски. Тъкмо там „аз”-ът на автора „ми направи силно впечатление”. Оттук се прехвърлил вероятно и към следния извод за бъдещия строй: „че в тоя строй ще има индивидуалности”.
От своя страна ще отбележа, че нещата са били в противоречие. Маяковски заявява в началните стихове, че поемата му няма съчинител, сиреч нужда от неговото „аз”. Подобно схващане надделява и духа на българската поезия в комунистическите среди. Вапцаров по-късно писа: „... какво тук значи някаква си личност!”. Такова е убеждението му преди разстрела.
В тия автопортрети на Геров, където го виждаме нейде сред другите, има все пак и разклащания. Не е на тях винаги като на плакат:
Симпатични, щастливи наивници,
ний живеем със стихове.
В общия смисъл на стихотворението „Лирика” (1939 г.) това е трябвало да прозвучи като самоирония, която да породи самочувствие. „Лирика” е писано срещу сензациите в жълтата преса. То обяснява защо не са в нея популярни тия „наивници”, защо не ги печатат.
Когато е близо до ежедневието, Геров напуска шаблона. Макар че „едно могъщо „утре” ни поглъща”, той се пита:
Ах, утре! Ще ли бъдем същите —
щастливи, млади, с пламенно сърце?
На моменти се отдава напълно на поетическото си усещане за времето и ето какъв се вижда:
Безсилен съм пред твоите властни пръсти
и съм спокоен, тих и уморен.
Вторият стих имал и друг вариант: „безсилен съм, о време, и сломен”. Но Божидар Божилов не харесал тая поправка и Геров се отказал от нея. Можел е, значи, да се колебае между „сломеност” и спокойна, тиха умора. Какво е било всъщност? Предполагам, че е искал да си наложи по-твърдо поведение от социална и политическа гледна точка, без да се отказва от признанието за „сломеност”, но като му се противопостави. Така усложнява автопортрета си в „Младост”. Най-напред:
Аз живея сред бедните хора —
аз съм беден, замислен младеж...
По-нататък:
Върху моите вдлъбнати бузи
младостта ми сломена цъфти.
Но сърцето под синята блуза
като литнала птичка тупти.
Миговете на оптимизъм не са много чести. Не ще сбъркам, ако изтъкна, че Геров е бил зает повече с настоящето, с делника, и тия му стихове са и по-силни, в тях — и автопортретите.
Есента всички птици прогони,
а разкъсан, не топли балтона
и усещаш как твоите обуща
всяка капка дъждовна пропущат.
Тия сиви, студени години!
Да се скиташ в града като цигании...
От Геров знам, че Хр. Радевски много харесал тоя цикъл — „Жажда”, „Майка”, „Младост”. Бил му казал: „Изненадваш ме просто.” И не е чудно. Тия стихове са лишени от голи тезиси. В строфите наистина капе студен дъжд като в пробити обувки. До Геров не се докосва и „романтиката на моторите”. Напротив, за него те диктуват „страшна и тежка повеля”:
...да си малка машинка за труд.
А това е вече и нов автопортрет с външност и съдържание, в който няма нищо човешко: желязна кутия с бурми, колелца и трансмисии.
Не мога да отмина още едно стихотворение на Геров, което стои някак встрани от другите по настроение като автопортрет, а даже и като техника — опит е да се пише стиха в стълбица, на стъпала. То е „Грубост” (1938 г.):
Пред световните
бурни
събития
аз високо
изправям
глава
. . . . . . . . .
И със груба
усмивка
на устните
...се впускам
в пороя
на новия
ден.
Веднъж говорихме с Геров за това стихотворение, което ме занимаваше като „случайност” измежду другите. Тая „грубост” у него ми се видя като че прихваната отнякъде. Отговори ми, че била плод на „субективно усещане”. Отрече да е влияние, макар у Радевски да има и нарочно определение: „Мой обичен, мой груб, мой честен стих...”, писано през същата 1938 г. Даде ми накрая следното обяснение: „Аз съм много стихиен.”
Това е така, доказвал го е често пъти. Стихотворението „България” (1940 г.) написал без каквато и да било връзка с битието си тогава. Копаел канавки и чукал чакъл по шосето за гарата край Калофер. „... Както лежах на тревата край рекичката, ме обзе силен порив. Порив за щастието на България и българския народ. Мозъкът ми се запали от вдъхновението и заработи трескаво.” Виждал съм го и аз, когато внезапно, без всякакви условия и удобства, е написвал стихотворения, които ще останат сред най-хубавите в поезията му. Но все пак мисля, че това е резултат от съзряване на мотиви, които дълго са го следвали, а после стихотворението се пуква като цвета на пролетните клони.
Все пак оставам с известни съмнения за „Грубост”, че е „субективно усещане”. Към него трябва и още нещо. Не влияние, както и стихийност. У Вапцаров намираме сходното:
Разбираш цялата нелепост
на този див, объркан свет
и тръгваш като вълк напреко
със твърди стъпки...
Това е вапцаровското усещане за града в „Зора”. „Събужда се града” (1936 г.), както и Радевски пише в „София”, но по-рано (1930 г.) — „София” — „с знойното грубо лице!”
Не мисля като Блага Димитрова, която противопоставя Валери Петров, също „градски поет”, на другите поети и пише: „Дотогава поетите рисуваха по подражание някакъв „милионен”, хищен, зловещ „град-паяк”, по-скоро познат книжно, отколкото обитаван наяве” (в. „Нар. култура”, 30. IV. 1980). Тя предпочита стиховете за „интимната, домашно родната атмосфера на нашенския град, провинциален и столичен...” Нейно право е. Познавам и този град, и тази София, в която съм се родил. Не бъркам обаче задълженията на мемоариста с призванието на поезията, която може да бъде на Валери Петров, както и на Вутимски, на Геров или Радевски. Допускам, че „домашния” град с интимните му социални сблъсъци може да бъде изстрадан от поета в един по-голям мащаб. Или както е казано у Геров — с „надвисналите над света проблеми”. Има и това, че за него градът е огромен, защото е враждебен, чужд. А това не е било ни книжност, ни сигурен повод за подражателство.
— — —
Приемам града на Геров, защото го е гледал като юноша от бедняшкия хълм на предградието:
Прикован с електрически гвоздеи,
той лежи в равнината огромен.
Трябва да се пазим от натурата, когато мислим за духовния размах на поезията. Преди Ботев не чуваха, че Балканът пее хайдушка песен. И, да си призная, не съм го чувал и аз, но вярвам на Ботев, на слуха и на перото му.
Геров има социално усещане на града, но усещане на поета, който стои на улицата като взет на прицел!:
И застанал на твоето дуло
срещу облачния хоризонт,
виждам мрака, който затуля
на града устремения взор.
И тутакси върху този фон на града ще дам и автопортрета:
Аз минавам по теб като вихър —
мойта дреха издута бучи.
Тротоара нагоре ме мята...
Експресивната сила на тия стихове, писани в 1939 г. подсказва и ново развитие у Геров, и вкус към индивидуалното. При него това е означавало дълбаене в себе си и самоотдалечаване от другите в „този град”...
където сградите стоят
и в тъмнината бдят и слушат —
това е най-страхотният,
необясним, убийствен ужас.
Казва го в „Самота” и аз не схващам, че търси причините на страданието си в обществото, макар и да отбелязва, че хората дружат „без искреност, без скръб, без тайна”. Самотата е почувствувана като присъща на човека:
О, истинската самота
понявга е необяснима!
Това е формула вече за едно от състоянията на духа у Геров и той не се е отказвал от нея. От своя страна мога да посоча два автопортрета в това стихотворение, а формулата за самотността е като стъпила върху тях и стои по средата. Единият е автопортрет в настоящето:
Трамваите по мен реват,
от релсите излизат, гонят.
А другият е даден като възможност в един бъдещ ден:
... когато сам не ще изтрая
и ще се спъна изтощен
пред колелата на трамвая.
Странна достоверност ни внушават тия два автопортрета на Геров и в тях се докосваме до тайните на личността му. Разбира се, че трамваите не са изкачали от релсите си подире му, но той несъмнено така е чувствувал. Поразителен е още повече вторият автопортрет с това падане под трамвая. Виждаме го като станало, макар и да не е. Но ще минат години и поетът се хвърля под влак, и оцелява по чудо, с дълбока рана на гърба си. Той ще я спомене в стихотворението си „Автопортрет” — за него към края.
Продължавам за Геров и за автопортретите му в града като личностна тема у него, а потеклото на темата за града и българската поезия би трябвало да водим далеч отпреди 30-те години. Н. Лилиев например пише поемата си „Градът” през 1913 г., без да е родоначалник, но ще се отвлека много със символистите и града, защото градът и поражда символизма. Геров се оттласква като че ли от Дебелянов и неведнъж пряко е показвал и говорил за увлеченията си по него, а ние, критиците, напомняме това, но не отиваме да надникнем в нещата.
Поетът Геров е имал дом, но подобно на Дебелянов се скита из града като бездомен.
У Дебелянов:
Когато е близо до ежедневието, Геров напуска шаблона. Макар че „едно могъщо „утре” ни поглъща”, той се пита:
Ах, утре! Ще ли бъдем същите —
щастливи, млади, с пламенно сърце?
На моменти се отдава напълно на поетическото си усещане за времето и ето какъв се вижда:
Безсилен съм пред твоите властни пръсти
и съм спокоен, тих и уморен.
Вторият стих имал и друг вариант: „безсилен съм, о време, и сломен”. Но Божидар Божилов не харесал тая поправка и Геров се отказал от нея. Можел е, значи, да се колебае между „сломеност” и спокойна, тиха умора. Какво е било всъщност? Предполагам, че е искал да си наложи по-твърдо поведение от социална и политическа гледна точка, без да се отказва от признанието за „сломеност”, но като му се противопостави. Така усложнява автопортрета си в „Младост”. Най-напред:
Аз живея сред бедните хора —
аз съм беден, замислен младеж...
По-нататък:
Върху моите вдлъбнати бузи
младостта ми сломена цъфти.
Но сърцето под синята блуза
като литнала птичка тупти.
Миговете на оптимизъм не са много чести. Не ще сбъркам, ако изтъкна, че Геров е бил зает повече с настоящето, с делника, и тия му стихове са и по-силни, в тях — и автопортретите.
Есента всички птици прогони,
а разкъсан, не топли балтона
и усещаш как твоите обуща
всяка капка дъждовна пропущат.
Тия сиви, студени години!
Да се скиташ в града като цигании...
От Геров знам, че Хр. Радевски много харесал тоя цикъл — „Жажда”, „Майка”, „Младост”. Бил му казал: „Изненадваш ме просто.” И не е чудно. Тия стихове са лишени от голи тезиси. В строфите наистина капе студен дъжд като в пробити обувки. До Геров не се докосва и „романтиката на моторите”. Напротив, за него те диктуват „страшна и тежка повеля”:
...да си малка машинка за труд.
А това е вече и нов автопортрет с външност и съдържание, в който няма нищо човешко: желязна кутия с бурми, колелца и трансмисии.
Не мога да отмина още едно стихотворение на Геров, което стои някак встрани от другите по настроение като автопортрет, а даже и като техника — опит е да се пише стиха в стълбица, на стъпала. То е „Грубост” (1938 г.):
Пред световните
бурни
събития
аз високо
изправям
глава
. . . . . . . . .
И със груба
усмивка
на устните
...се впускам
в пороя
на новия
ден.
Веднъж говорихме с Геров за това стихотворение, което ме занимаваше като „случайност” измежду другите. Тая „грубост” у него ми се видя като че прихваната отнякъде. Отговори ми, че била плод на „субективно усещане”. Отрече да е влияние, макар у Радевски да има и нарочно определение: „Мой обичен, мой груб, мой честен стих...”, писано през същата 1938 г. Даде ми накрая следното обяснение: „Аз съм много стихиен.”
Това е така, доказвал го е често пъти. Стихотворението „България” (1940 г.) написал без каквато и да било връзка с битието си тогава. Копаел канавки и чукал чакъл по шосето за гарата край Калофер. „... Както лежах на тревата край рекичката, ме обзе силен порив. Порив за щастието на България и българския народ. Мозъкът ми се запали от вдъхновението и заработи трескаво.” Виждал съм го и аз, когато внезапно, без всякакви условия и удобства, е написвал стихотворения, които ще останат сред най-хубавите в поезията му. Но все пак мисля, че това е резултат от съзряване на мотиви, които дълго са го следвали, а после стихотворението се пуква като цвета на пролетните клони.
Все пак оставам с известни съмнения за „Грубост”, че е „субективно усещане”. Към него трябва и още нещо. Не влияние, както и стихийност. У Вапцаров намираме сходното:
Разбираш цялата нелепост
на този див, объркан свет
и тръгваш като вълк напреко
със твърди стъпки...
Това е вапцаровското усещане за града в „Зора”. „Събужда се града” (1936 г.), както и Радевски пише в „София”, но по-рано (1930 г.) — „София” — „с знойното грубо лице!”
Не мисля като Блага Димитрова, която противопоставя Валери Петров, също „градски поет”, на другите поети и пише: „Дотогава поетите рисуваха по подражание някакъв „милионен”, хищен, зловещ „град-паяк”, по-скоро познат книжно, отколкото обитаван наяве” (в. „Нар. култура”, 30. IV. 1980). Тя предпочита стиховете за „интимната, домашно родната атмосфера на нашенския град, провинциален и столичен...” Нейно право е. Познавам и този град, и тази София, в която съм се родил. Не бъркам обаче задълженията на мемоариста с призванието на поезията, която може да бъде на Валери Петров, както и на Вутимски, на Геров или Радевски. Допускам, че „домашния” град с интимните му социални сблъсъци може да бъде изстрадан от поета в един по-голям мащаб. Или както е казано у Геров — с „надвисналите над света проблеми”. Има и това, че за него градът е огромен, защото е враждебен, чужд. А това не е било ни книжност, ни сигурен повод за подражателство.
— — —
Приемам града на Геров, защото го е гледал като юноша от бедняшкия хълм на предградието:
Прикован с електрически гвоздеи,
той лежи в равнината огромен.
Трябва да се пазим от натурата, когато мислим за духовния размах на поезията. Преди Ботев не чуваха, че Балканът пее хайдушка песен. И, да си призная, не съм го чувал и аз, но вярвам на Ботев, на слуха и на перото му.
Геров има социално усещане на града, но усещане на поета, който стои на улицата като взет на прицел!:
И застанал на твоето дуло
срещу облачния хоризонт,
виждам мрака, който затуля
на града устремения взор.
И тутакси върху този фон на града ще дам и автопортрета:
Аз минавам по теб като вихър —
мойта дреха издута бучи.
Тротоара нагоре ме мята...
Експресивната сила на тия стихове, писани в 1939 г. подсказва и ново развитие у Геров, и вкус към индивидуалното. При него това е означавало дълбаене в себе си и самоотдалечаване от другите в „този град”...
където сградите стоят
и в тъмнината бдят и слушат —
това е най-страхотният,
необясним, убийствен ужас.
Казва го в „Самота” и аз не схващам, че търси причините на страданието си в обществото, макар и да отбелязва, че хората дружат „без искреност, без скръб, без тайна”. Самотата е почувствувана като присъща на човека:
О, истинската самота
понявга е необяснима!
Това е формула вече за едно от състоянията на духа у Геров и той не се е отказвал от нея. От своя страна мога да посоча два автопортрета в това стихотворение, а формулата за самотността е като стъпила върху тях и стои по средата. Единият е автопортрет в настоящето:
Трамваите по мен реват,
от релсите излизат, гонят.
А другият е даден като възможност в един бъдещ ден:
... когато сам не ще изтрая
и ще се спъна изтощен
пред колелата на трамвая.
Странна достоверност ни внушават тия два автопортрета на Геров и в тях се докосваме до тайните на личността му. Разбира се, че трамваите не са изкачали от релсите си подире му, но той несъмнено така е чувствувал. Поразителен е още повече вторият автопортрет с това падане под трамвая. Виждаме го като станало, макар и да не е. Но ще минат години и поетът се хвърля под влак, и оцелява по чудо, с дълбока рана на гърба си. Той ще я спомене в стихотворението си „Автопортрет” — за него към края.
Продължавам за Геров и за автопортретите му в града като личностна тема у него, а потеклото на темата за града и българската поезия би трябвало да водим далеч отпреди 30-те години. Н. Лилиев например пише поемата си „Градът” през 1913 г., без да е родоначалник, но ще се отвлека много със символистите и града, защото градът и поражда символизма. Геров се оттласква като че ли от Дебелянов и неведнъж пряко е показвал и говорил за увлеченията си по него, а ние, критиците, напомняме това, но не отиваме да надникнем в нещата.
Поетът Геров е имал дом, но подобно на Дебелянов се скита из града като бездомен.
У Дебелянов:
... брода аз бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят...
Из „Спи градът”
И като че негов двойник по самота, ритъм и ехо на стъпките, крачи из нощния, дъждовен град на Геров:
... и стъпките ми тежки тишината
на влажната дълбока нощ коват.
Но самотата у Геров е психологически задълбочена:
Вървя край къщите жестоко сам,
отбягвам сенките, мълча и страдам...
И при двамата чувството на самота е утежнено с мотивите за виновност и самоизмама. У Дебелянов това е разкаянието на символиста пред действителността на чувствата и спомена за любимата — истинска, а не мнима:
...но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
При Геров самоизмамата е всеобща — тя включва даже и самотата му като измама...
Напуснах стаята, скриптящия креват,
завесата изпрашена и дълга,
романите и свойта самота,
и всичко, във което съм се лъгал.
Нататък обаче двамата се разделят. Дебелянов повтаря първия си куплет като последен и като с дяволски кръг затваря емоциите си в композицията на стихотворението. Геров налага извода си като изход: от „разбрах как страшно тегне самотата” и „самотният живот ще ме сломи” отива към „ще си намеря аз добър другар”.
Освен в „Елегия” на Геров, която цитирах, неговите лутаници в съзнанието и чувствата му по това време са удостоверени с автопортрети и във „Вечер”. В началото са дадени външните белези, както и вътрешните причини:
Много мисли и бръчки
ми разрязват дълбоко челото
от излишното чувство
на несигурност, смут и вина.
Мимоходом ще подчертая, че тия състояния са го преследвали вечер и нощем, както и четем в стиховете му, а го знам и от самия него. То е личностно, това е забележката ми, за да не го отнесем изцяло към литературната обичайност на този род поезия. Както е личностно и цитираното „отбягвам сенките”, страхът от тях. И още повече пък желанието да се слее някак с „тълпите”, презирани, общо взето, в индивидуалистичната, личностна поезия. Геров не само си прави такъв автопортрет — „аз се врязвам в тълпата, /както ножът се врязва” ... и пр. — за да ни каже със следващия автопортрет „аз се чувствувам в живота, /като камък захвърлен и сам”. Не само затова. Той ще продължи: „Но вървя сред тълпата, самотата се бавно стопява.” Ето и окончателното намерение, което възниква: „Не да търсиш сам себе си, а да търсиш човешкия род.”
— — —
Надявам се, че логиката на разсъжденията ми върви успоредно и близко до поетическото кредо на Геров, макар и да го изследва по автопортретите му предимно. И все пак едва ли щял съм навремето си да предскажа накъде би тръгнал блуждаещият му дух. Във всеки случай Геров се е прислушвал към собствените си впечатления от света, пречупен в мислите и чувствата му. И това — с риска да руши програмите си как да живее и какъв да бъде. У него е бил много силен, както и сега продължава да бъде, стремежът към равновесие на външното битие и вътрешния му живот. На моменти е успявал да го постигне, дори в часовете на привечерния „здрач”:
Всяка капчица кръв
в твоите жили шуми и подскача.
Диша здравата гръд
и очите ликуват във здрача.
Туй е земният вик:
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят...
Из „Спи градът”
И като че негов двойник по самота, ритъм и ехо на стъпките, крачи из нощния, дъждовен град на Геров:
... и стъпките ми тежки тишината
на влажната дълбока нощ коват.
Но самотата у Геров е психологически задълбочена:
Вървя край къщите жестоко сам,
отбягвам сенките, мълча и страдам...
И при двамата чувството на самота е утежнено с мотивите за виновност и самоизмама. У Дебелянов това е разкаянието на символиста пред действителността на чувствата и спомена за любимата — истинска, а не мнима:
...но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
При Геров самоизмамата е всеобща — тя включва даже и самотата му като измама...
Напуснах стаята, скриптящия креват,
завесата изпрашена и дълга,
романите и свойта самота,
и всичко, във което съм се лъгал.
Нататък обаче двамата се разделят. Дебелянов повтаря първия си куплет като последен и като с дяволски кръг затваря емоциите си в композицията на стихотворението. Геров налага извода си като изход: от „разбрах как страшно тегне самотата” и „самотният живот ще ме сломи” отива към „ще си намеря аз добър другар”.
Освен в „Елегия” на Геров, която цитирах, неговите лутаници в съзнанието и чувствата му по това време са удостоверени с автопортрети и във „Вечер”. В началото са дадени външните белези, както и вътрешните причини:
Много мисли и бръчки
ми разрязват дълбоко челото
от излишното чувство
на несигурност, смут и вина.
Мимоходом ще подчертая, че тия състояния са го преследвали вечер и нощем, както и четем в стиховете му, а го знам и от самия него. То е личностно, това е забележката ми, за да не го отнесем изцяло към литературната обичайност на този род поезия. Както е личностно и цитираното „отбягвам сенките”, страхът от тях. И още повече пък желанието да се слее някак с „тълпите”, презирани, общо взето, в индивидуалистичната, личностна поезия. Геров не само си прави такъв автопортрет — „аз се врязвам в тълпата, /както ножът се врязва” ... и пр. — за да ни каже със следващия автопортрет „аз се чувствувам в живота, /като камък захвърлен и сам”. Не само затова. Той ще продължи: „Но вървя сред тълпата, самотата се бавно стопява.” Ето и окончателното намерение, което възниква: „Не да търсиш сам себе си, а да търсиш човешкия род.”
— — —
Надявам се, че логиката на разсъжденията ми върви успоредно и близко до поетическото кредо на Геров, макар и да го изследва по автопортретите му предимно. И все пак едва ли щял съм навремето си да предскажа накъде би тръгнал блуждаещият му дух. Във всеки случай Геров се е прислушвал към собствените си впечатления от света, пречупен в мислите и чувствата му. И това — с риска да руши програмите си как да живее и какъв да бъде. У него е бил много силен, както и сега продължава да бъде, стремежът към равновесие на външното битие и вътрешния му живот. На моменти е успявал да го постигне, дори в часовете на привечерния „здрач”:
Всяка капчица кръв
в твоите жили шуми и подскача.
Диша здравата гръд
и очите ликуват във здрача.
Туй е земният вик:
неспокойно да тръпнеш и дишаш —
да се чувстваш велик
на земята, под бялата вишна.
Външно и вътрешно се срещат в тези усещания на тялото и в сигналите на земното отвън. Резултатът е непредвиден — „да се чувстваш велик”. Давам и устния коментар на Геров, че тия стихове изразяват „чувство за човешка гениалност”.
Логиката изисква да кажем, че по тоя начин се е излязло на светъл бряг, на обетовани твърдини. Но не съвсем, или — съвсем не, ако четем по-нататък.
Достатъчни са няколкото автопортрета, за да видим, че прозрението за лична изключителност у Геров му струва нови проблеми, а това при него означава малки радости и много страдания. Той не е на себе си:
Колко бързо нещата умират.
Ти не си, ти не си вече същият.
От зениците болка извира.
А челото е бледо и смръщено.
Стихотворението е озаглавено „Песимист”, но аз не го разбирах като песимистично. Тъй го е тълкувала и критиката, но аз се усъмних. Самият Геров после ми каза, че сложил това заглавие „по инерция”. Така, без да ще, е заблудил мнозина. Какво е „Песимист”?
Не е някакъв манифест на егоцентрика и песимиста, макар и в основата му да има и чувства на отделеност от другите, и на изключителност. Геров е двойствен, без да го казва. От една страна — „виж душата си болна и сива”; от друга — увереност за космическо виждане на земния свят и добиване на абсолютната истина за него. Тя е, че всяко нещо, всеки елемент на света си има своя истина по силата на това, че съществува и се защитава като факт, а значи и като смисъл.
Използуван е според мен един мотив от „Миг” на Дебелянов — миг на прозрение, в който е трябвало да се узнае смисълът на всичкото и защо сме „тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!”
... и нямаше там ни надежда, ни спомен —
и нямаше там ни пространство, ни време...
Но очакваният отговор не идва.
У Геров това състояние на чувствата и разума е дадено като реалност, като житейско обстоятелство у поета:
Вън от времето и от пространството
днес вървиш под фойерверк от истини.
Казах за истините по-горе. А като „представител на абсолютната истина” Геров си дава и друго име:
Как жестоко животът ни лъже,
драги мой Неизвестен Безименов.
Така поетът застава над всичко и даже над себе си в този автопортрет. И смятам, че това е първото му навлизане в космическата тема — в поезията на Геров, както и в прозата му.
От тоя период на усещания за самота и изключителност са и други автопортрети. В „Приятел”:
Сърцето ми е ледено и пусто,
очите ми — две сиви, мокри капки...
...............................................................
Дъждът и аз! Протягам си ръката —
на нея сива капчица трепти.
Това е моя скъп, добър приятел,
спокоен като мен, студен и тих.
Наблюдаваме и в „Булевард” автопортрети на раздвоението. Самочувствието на изключителност е противопоставено на безсилието пред света, който не се променя.
А ти стоиш на ъгъла в недоумение.
За свойто време ли си спомняш ти,
когато беше пълен с планове и намерения
и искаше света да завъртиш на пръста си?
Горчивият извод е, че...
Ти не можа да кажеш тежката си дума
и този свят не те послуша в нищо.
От цялата мъчителна история обаче не се стига до черна поанта. Метаморфозата е лунен ореол на светец върху главата на страдащия. Това у Геров е органично и често ме е поразявал с психологическата си акробатика и жажда за изход от безизходността. Успява и тук:
... мини по улиците пусти към полето.
Над твоята глава луната ще се движи като ореол.
Очите ти измъчени отново ще просветнат.
— — —
Отделил съм някои автопортрети на Геров, които мога условно да нарека „бохемски”, макар че той никъде не използува това понятие, за да обозначи тогавашните си преживявания. Но го допуска в разговори за тях.
Спомня си някои от ресторантите, по-скоро кръчмите, в които са ходели: „Трявна”, „Спас”, „Дивите петли”, „Петте кьошета”. „Пъстрия и шумен ресторант”, поменат в стихотворението „Празници”, се е намирал в сградата зад сегашния Младежки театър. Там Геров съзира модернистичния си портрет, достоен за Салв. Дали:
В дъното на стъклената чаша
гледа мъртво моето око.
Не е упадъчно. Тъжно е. Чашата не е била кристална, окото е било живо, с блясъка на дебеляновски гняв — „да развържеш десница”. И има нещо ново, нещо столично в жестовете на съзряващия скандал:
Ще разбия чашата. Ще плюя
в мъртвия разкош на този бар!
Искам си възторжената буйност,
вярата и моя идеал.
Не са били компании от хайлайфа. Зная някои от имената на хората с Геров. Зная ги от него: Константин Цапов, Здр. Колева, Дим. Митрев, Н. Вапцаров, Тамара Тачева и др., разбира се.
— Ами и Тамара ли — питам го — беше бохем?
— Голям бохем... Танцуваше в кръчмата „Трявна”...
Тамара е по-късно съпругата му.
— Хайде, хайде — казва тя, — да не взема аз да разправям...
Смеем се двамата с нея. Но Геров не се засмива, не гледа с обичайната за нас ирония, когато си говорим за отшумели години. Той гледа и в спомена си нещата, както ги е чувствувал и описал тогава. Впрочем „описал” не е съответната дума.
Той казва, че си искал своя „идеал”. Да не го отминаваме:
Искам да живея и да дишам
сред любов, добро и красота.
Може би, та даже и сигурен съм, че по онова време този идеал не е бил, но сега, в наше време, сме дорасли, за да го наречем и политически. Излиза, че зова да се върнем назад. Но не е така. Бил е тогава Геров много напред, бил е в своето си геровско мечтано време, и ние сега сме влезли вече в него след толкова години. И разбираме от своя страна колко е то още далеч отишло и пред нас. Добре е все пак, че разбираме.
Геров е смятал, че пада към дъното, и с известно злорадство го бележи в стиховете си:
Аз вече навикнах да се маскирам без маска...
Прави си изкуствени автопортрети - маски на лицемерието, на прикрития гангстеризъм:
...и когато ми се плаче, мога даже да се усмихвам.
Аз се научих да бъда подлец и измамник
и по улиците да минавам кротко и тихо.
Неузнаваемо се променят хората по автопортретите му, като че слага и на техните лица маски:
Моите приятели сега са вече пропаднали хора —
пият вино и пушат, и живеят с краката нагоре.
Неколцина изброих и гарантирам, че „пропаднали” чак не са били, ни пияници отчаяни и пушачи до наркомания. Но самият Геров е бил в ужас до хиперболи, отчаян от себе си. Той всичко е склонен, зная го, да хвърли в друга крайност, ако види и леко дори отклонение. В такива случаи напълно трябва да изоставим и прототипове, и пряката действителност, за да се отдадем на поета и поезията му:
Мойта приятелка е мършава проститутка
с ужасен смях и змийски студена кожа.
Въпрос на впечатлителност е да видиш една квартирантка наблизо, малко съмнителна, и да я опишеш така. Но Геров ми твърди, че тъй било, че всичко е вярно предадено в тая му творба, озаглавена „Изповед”. И за ножа в „Проклятие” било истински случай:
Лъскав нож във ръцете ми свети...
Но не е дадена действителната ситуация. Че някакъв мръсен субект се опитвал да влезе през прозореца на същата онази, с ужасния смях.
Обобщено е другояче: „... хора страшни и зли, хищни хора, бъдете проклети!”
Страшни отчаяния са бушували в душата на Геров. И никой не ги е виждал на лицето му такива, но самият той ги придава на автопортретите си:
С бели, бесни очи
аз се втурвам да бягам безумен
..................................................
Ледни капчици пот
ме изгарят и щипят до болка.
И чудното е, че бохемският живот не го е отървал от самотата. Тя го преследвала вече олицетворена в „стар и настръхнал игумен”. Това са кошмарни видения, така „черният човек” е преследвал Есенин.
Добре е, че, както при тройното смъртно салто, можем да видим и поета уловен за нещо спасително в последния куплет на „Изповед”:
И за всичко сега нима аз съм виновен?
Аз съм още добър, а живота е хубав и силен.
Здравей, живот! Някоя засада нова?
Покажи си всички оръжия. Аз ще се бия!
— — —
Не се отказвам, че при Геров са характерни психологическите еквилибристики. Ще добавя, че те са естествени, защото е податлив на минутни възбуди. Толкова са силни понякога, че превъзмогват сякаш сравненията, и той се превръща на дъждовна капка в автопортретите си, както в „Танц”, а има и други подобни:
Аз ще захвърля меката си шапка
и за последен път, макар и стар,
ще потанцувам като малка капка
по веселия градски тротоар.
Или ето какъв го прави една разтревоженост:
Разхождай се! Блъсни прозореца!
Със ярост нещо разруши!
Ето и два автопортрета в „Пролетна нощ”:
Аз скачам и разбивам с гръм стъклата
.............................................................
Аз се задъхвам в черната й грива,
прегръщам мекия й, топъл мрак...
Отде иде всичко това? Живели сме и ние в пролетните нощи.
О, тази нощ!
О тази страст безумна,
преляла от природата във мен!
Можем такъв изблик да срещнем само в автопортретите на неговото „аз”. Като каже „ние”, той някак е склонен да бъде в подчиненост. Шегувал съм се някога: „Сашо, ти нямаш сини очи, защо се изкарваш синеок?” Имал съм предвид стиха „Днес къде са очите ни светли и сини?” Геров ми отговаря несъкрушимо: „Променям си очите заради колектива.”
Обратното не може да направи: очите на колектива като своите. Не го и питам къде са тия колективи, целите със сини очи.
— — —
Мисля за още една причина, тя е най-важната, поради която е намирал сили и думи, колкото и да се е потапял в нощта, в страха, в раздвоеността на съзнанието си, отново да изплува нагоре, към небето за глътка въздух.
Разнообразието на личността му в интересите и — тази е причината, съчетана с непременната изява на вълненията му. Бих могъл много да споделя — и житейски впечатления освен литературните, — но тук пиша за автопортретите на Геров. То всъщност не пречи напълно, те са автопортрети от годините на войната, на съпротивата и антифашизма.
Геров откликва със страшна болезненост на хитлеристкото нахлуване в Чехословакия. Автопортретът се наслагва с преки черти. Лицето е дадено с очите му — „тези запалени, бликащи кладенци”, с „кървави сълзи”. Сетне минава през сравнението „ще скимтя като куче, с камшик по очите ударено”. И отива към обобщеност: „ще се чувствам в невидими, робски вериги завързан”.
Вторият автопортрет в „Март 1939” е предполагаем, отново лицето на поета, но в смъртта му:
... да умра с тез очи и тогаз върху моите устни
да застине гримасата тъжна на пълно безверие.
Има и тук, разбира се, опит за съпротива: „Моите пръсти се впиват във картата”.
Мащабът на покрусата му обаче е много по-голям, както се вижда от стихотворението „XX век”. Войната е разбила у Геров идеала му за човечеството.
Бях повярвал на Горки, че е гордо да бъдеш човек.
И мечтата ми бе да монтирам на слънцето абажур.
Като че задачата на века е компрометирана. Пропаднал е някакъв мечтан планетарен проект на Геров.
Беше изненада за мнозина, когато поетът издаде проза — „Фантастични новели”, а има и един непубликуван роман-утопия за предотвратяване на трета световна война, също в жанра на фантастиката. Излиза, че гените на тия сюжети са били в поезията на Геров от 40-те години.
Беше ми много странно желанието му, смятах го метафора, и попитах Геров какъв е смисълът й — да се монтира на слънцето абажур. Оказа се, че бил нужен, според него, инженерен проект, а не метафора: „Да го контролираме слънцето. Нали понякога гори силно, друг път — слабо.”
Така е виждал една от целите на века ни. Но всичко рухвало с войната и със заплахата за самото съществуване на хората.
Стихотворения като „XX век” и „Март 1939” напомнят огромни плакати в нашето въображение. Но като кажем в поезията, че нещо е „плакатно”, ние сякаш му намаляваме цената. Виждаме тук обаче, в тия стихотворения-плакати, стихотворения-манифести, че впечатлението може да бъде усилено дори, а не ущърбено. Причината, струва ми се, зависи от човешкото, лично присъствие на поета, на фигурата му върху тия „плакати”.
Ако не се лъжа, имаше в началото на войната отпечатан военен плакат, виждал съм го да виси в трамваите: глава на човек с газова маска, с люкове за очите, обърнати нагоре към „въздушното нападение”. В детството ми този плакат предизвикваше чувство на страх, отвращение, безчовечност.
Предполагам, че стихотворението на Геров има някаква връзка с плаката и маската:
И сега аз презирам този век, тези подлеци наежени, към небето обърнали свойта муцуна в газова маска.
Свидетелствувам, че беше като муцуна това лице с противогаза. Но Геров се е вживял по-нататък:
Те ще разкъсат и моята душа върху телените мрежи. Те ще зазидат и моята мисъл в стоманена каска.
Това са плакати с голяма натовареност: плакати на духовния Геров, на мислещия Геров. Те са и предчувствия, които се оправдават.
Ето автопортрета му във Военния заговор през май 1944:
Сега пред зиналата пропаст аз стоя...
Геров малко е писал за себе си като политзатворник. Почти нищо не ми е разказвал. Изглежда, че житейската съпротива на човека тогава е отстранила поета, за да го съхрани.
— — —
Връщам се към приятелите на бохема Геров. Като казва „пропаднали”, той е мислел за язвите на обществото, както и в „Лирика” има предвид не всички читатели, а ония, които грабят „жълтите” вестници заради опиума на произшествията — самоубийства, катастрофи, грабежи, гаври над жертвите:
Ако пишехме ние сензации
за нещастния смазан човек,
ще накараме всички простаци
да четат един час стихове.
Не казва, но боляло го е, че простаците не четат поезия.
Да оставим сега простаците. Няма да ги изтребим.
Геров се горещи заради поета и поезията. Заради тях е готов да се обърне и към града по-иначе, като изключение, с възторг: „О, величествен град-вдъхновител...”
Не е случаен стих. В това стихотворение, „Поезия”, той си проектира образа върху града-вдъхновител:
Със разрошени буйни коси
из грамадния град марширувам
и от страшния грохот безспир
ловя трескави рими и думи.
Тоя грохот на града определя и ритъма на стиховете:
И със ритъма на анапест
моите стъпки кънтят по паважа...
Стъпката на „Поезия” наистина е анапестова и можем да вярваме на следващия автопортрет:
... аз се връщам дома изтощен
от стихийната творческа треска.
Чувствителността на поета според Геров е почти нечовешка. Самият той се изтъква като доказателство. В този автопортрет Геров е изтезаван от дарбата си:
Със бездушна, студена ръка
аз прегръщам главата си мъртва.
Моят мозък е пак изтерзан,
а сърцето — от чувства покъртено.
Цитирам по кн. „Стихотворения”, 1961, но Геров ми каза, че е било „пак разкопан” и „от чувства разкъртено”. Отбелязвам го, защото редакторските поправки не са сполучливи: свежата предметност е замазана с наслюнчени поетизми.
Дарбата предопределя участта на поета. Не може той във враждебното общество да се задоволи с насъщната храна и каква да е работа. Иначе би могъл да бъде и хамалин с въже на гърба:
И ще стана странен хамалин:
с мека шапка, очила и въже.
Ще прибирам парите от дамите
с един галантен жест.
Соча този автопортрет на Геров, доста забавен и добре изпипан като оригинал, за да се види, че той може да си прави и автопортрети-фалшификати. Сам после казва: „Но аз няма да стана хамалин!” Очертава се друг автопортрет:
Може би моя стих ще запали
за борба неколцина мъже.
И за врата на света затлъстял
ще приготвим ние здраво въже.
Нека да нарека това недовършен автопортрет на поета като съдник и палач на обществото.
След около 35 години Геров тегли равносметката на една „Поетическа страст”:
Много пъти главата ти експлодира
като атомна бомба.
Може да е хипербола, но не е фалшификат.
В същата книга, в „Прашинки”, 1973 г., е формулирано и „проклятието” на поета — неговите превъплъщения, сиреч изкуството му, както го разбирам: начинът му да се превръща в нещо друго, в някой друг, за да се самоизрази:
Да нямаш собствена душа —
туй е съдбата на поета...
О, ти, трагедия, дошла
от бремето на вековете.
Над всички тези автопортрети на Геров обаче стои образът му в „Поет” от кн. „Приятели”, 1965 г.:
Той знае като бог кога какво ще стане...
...............................................................
Челото му когато се навъси
и леден дъх душата му смрази,
той предугажда тътена на земетръса,
който по земната кора пълзи
..............................................
Той може по звездите да пътува...
Геров е писал това за себе си, за Вутимски, но, значи, и за други поети, с духовете на които е общувал. Затова и говори в трето лице.
— — —
Учудващо много са автопортретите в любовната лирика на Геров. Но ще бъде най-учудващо, ако обясним това с някакъв „донжуанизъм” — явление без друго чуждо на българската поезия, в която има традиция, прокарана от Ботев, традиция на аскетизма, на отказа от любовта заради делото на борбата, социална и политическа. Има обаче и традиция на Вазов, на Бояджиев и Яворов, на Дебелянов — и тъкмо тя е близка на Геров. За него любовта е висша форма на човешко общуване, средоточие на противоречиви чувства, най-после кръстопът на живота и смъртта.
В поезията на Геров любовта се появява най-напред като жадувана необходимост:
Никой нищо до днес ми не даде, а горя, а умирам
за единствена ласка, за един миг дълбоко спокойствие.
У него се ражда образът на въображаема жена:
Твойте пръсти да милват косите ми,
нежни думи да ми приказваш.
Тази въображаема жена господствува и по-нататък в поезията му. В нея се сливат като че и действителните жени, за които е писал любовни стихове. Така оставаме с впечатлението, когато четем любовната лирика на Геров, че неговата любима е била една-единствена през целия му живот: неостаряваща, когато той старее. И само „Улица Шипка”, стихотворението спомен за любов, която е отминала, прави изключение. Но даже и тук присъствието на поета създава илюзия за любов единствена в живота му.
Не означава казаното, че жените в лириката на Геров са лишени от индивидуални черти, че са неясни, мъгляви образи на човешки същества. Напротив. Но индивидуалните им черти се сякаш стремят към личността и образа на любимата, на другарката на поета — винаги една и съща до него и в неговите очи.
При този случай е напълно безполезно да се ровим и да съобщаваме за прототипове на женските образи. Това е работа за биографа и съвсем не за изследователя, който се занимава с поезията на Геров като изкуство.
Той търси в любовта спасение от самотата и травмите на живота, в който се бои да изчезне без следа. Ето един автопортрет с любимата и после смисъла му, който надхвърля отношенията им в „Ласка”:
Докосват се безкръвните уста.
........................................................
И ужасът, че всичко е забрава,
че всичко е безкрайност и лъжа
като нощта — полека избледнява
в разкъсаната, дишаща душа.
При Геров любовта е като бягство от живота, но не може да се избяга от него и стихотворенията не крият това. Има автопортрет на несмущаваната любов:
По косите й — моите пръсти,
в очите й — мойте очи.
Но това е рядкост. Съвсем други са автопортретите на Геров и любимата му, писани върху фона на военните години — „Двубой”, „Въздушно нападение”. Той не можел ни в пряк, ни в преносен смисъл да намери за любовта си скривалище:
Но нека ние да стоим на входа?
Аз искам всеки миг да виждам Витоша...
Предпочитал е да умрат, но не в „задушните мазета и скривалища”:
Аз знам едно по-сигурно скривалище,
най-вярното скривалище — земята.
И да умрем, ще слушаме след време
как живите над нас шумят спокойно...
Техният автопортрет в гроба е черна идилия, с каквито идилии ще се срещнем и по-късно в стиховете му.
Автопортретите на Геров през войната, също и любовните, не се откъсват от цялостното му възприемане на действителността. Съхранява се презрението му към дребнавите съществования, егоизма и еснафлъка:
Не сред хора живеем, а сред дребни страхливци.
Като мравки са плъзнали и панически трупат
брашно и продукти в своите зимници.
Казва го на любимата си, а после я моли:
Само едно те моля: закови прозореца!
Моите нерви се късат като някакви нишки.
Боял се да не скочи през прозореца при тая „война на нерви и мисли”.
Не е крива само войната, разбира се. Знаем, че тя свърши, че нов живот настъпи, но идилията за Геров не идва никога. Или идва за миг. Той така и озаглавява това и прекрасно, и страшно стихотворение „Миг”.
Сърцето ми преливаше във тебе...
......................................................
И с устните си меки ти изгреба
от моите последния ми дъх.
Ето и този миг на екстаза, един от върховете на българската любовна лирика:
О, силен, властен порив да изчезна,
да се превърна в облак чист и лек,
във атома, от който съм заченат,
преди да стана след това човек!
У Геров обаче има една морална смелост пред истината за неговите усещания като човек, истина, която се опитва той да осмисли като всечовек и дълбоко във времето назад, за да прогледне и в настоящето, в невъзможността на любовта и щастието като безкраен миг.
Но туй бе невъзможно. После бавно,
безкрайно уморен изправих ръст.
И пак усетих върху свойто рамо
противния хилядолетен кръст...
Ако се хвърли поглед изобщо върху лириката на Геров, ще видим, че в нея моралните стойности на любовта не се променят. Но с напредването на годините се явиха у поета нови идеи в осмислянето на живота.
Геров по начало търси изход от преходността на живота, а следователно и на любовта. Идеите му за човешко безсмъртие преживяха обаче един поврат в началото на 60-те години. Преди това той следваше изцяло в поезията си ботевското разбиране: безсмъртието на човека е заложено в делата му. Но под натиска на научните възгледи се появи у Геров и ново усещане, нова поетична хипотеза в творчеството му. Той повярва, затова и почна да пише, че безсмъртието на човека е в единството на жива и мъртва материя. Така написа стихотворението „Еделвайс”.
Елементи на тази идея се наблюдават в ранната му поезия, където срещаме, в „Ласка”, автопортрет на двамата влюбени, но автопортрет като пейзаж:
... ще бъдем всичко туй, което виждаш:
дълбока нощ, студени ветрове
и сребърното езеро раздвижено.
Или в стихотворението „От щастие” (1937 г.):
Не искаш ли, когато си омръзнем
и при среща не бляснат очите ни,
да разрушим света и да се пръснем
като щастливи атоми между звездите?
В по-късните стихове на Геров нещата са сходни с тези автопортрети, но по-ясно очертани. Липсва преходът в пейзаж, човешкото се запазва и сред пейзажа:
Ще плаче дъжд и буря в късна есен...
Ний в горския поток ще си шептим:
в пръстта и в корените ще се смесим,
прегърнати, в дъждовна капка ще седим.
Питах го: „Сашо, как виждаш това, като фигурки на хора ли?” Отговори ми: „Да, като две малки човешки фигурки.” Несъмнено е, че Геров иска да отнесе в безсмъртието и любовта, и любимата си. Но как ще стане след „Еделвайс”? Не зная, не съм чел стихотворение от по-късно време, в което да намеря отговора на Геров.
— — —
Да, „Еделвайс” бележи един поврат от пантеизма, от библейското, от ботевското.
Ние не сме от пръст, но пръстта и ние сме от едно и също. Богът на разума не е в небесата, но произведенията на разума обикалят небесните орбити. А делата ни, ако останат, ще продължат без нас.
Представите за личната ни смърт са едно от мъченията на Геров, мъчение над всичко друго. Както пък Вапцаров слага над всичко вярата, и дори — над живота, за който поетът бил готов какво ли не, всичко да направи.
Но вярата се мени, за да не изпадне в заблуди и там да си остане. Модерната вяра в Христос е вяра, че гой е съществувал като човек от плът и кръв. Това е пригодена вяра. Ние не щем да си пригаждаме вярата. Искаме да вярваме в истината. За Геров истината е отчайваща. С нея той не може да се примири като поет и като човек. Непрекъснато обсъжда смъртта, открил е даже „най-хубавото на смъртта”: че „идва ненадейно”. Представя си дори как тя изглежда в нещо като урок по умиране:
... Поемаш въздух със уста
и се унасяш постепенно.
И постепенно става леко
на мозъка ти разрушен:
че тръгваш много надалеко
и все ще стигнеш някой ден.
Надеждата крепи и мъртвеца - така излиза. Но аз съм умирал два пъти и знам какво е. На живите може да се обясни със сравнението: като сън без сънища. Все едно че не си и спал, не те е имало. То е — нищото.
Но може и като при Геров. Той пък е умирал много пъти, за да напише тия си стихотворения за смъртта. Или този си автопортрет:
В огромна слънчева пустиня
аз вече съм изпепелен.
Мен нищо вече не боли ме...
Изобщо аз не съм роден.
Все пак сред нищото е останал „аз”-ът, оголен, обезболен, но разсъждаващ върху наблюденията си.
Ето — това „аз” е всичкото за едно безсмъртие.
Геров никога не се лишава от „аз”-а, в каквото и да се превръща след въображаемите картини на смъртта си. С едно може би изключение в „Опит”:
И се надявам някой с ласка
ръката нежно ще опре
до сбръчканата моя маска,
застинала като море.
Поради разнообразните си усещания за смъртта Геров полемизира с други поети. Далчев пише:
Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в свойта самота.
Геров му възразява:
да се чувстваш велик
на земята, под бялата вишна.
Външно и вътрешно се срещат в тези усещания на тялото и в сигналите на земното отвън. Резултатът е непредвиден — „да се чувстваш велик”. Давам и устния коментар на Геров, че тия стихове изразяват „чувство за човешка гениалност”.
Логиката изисква да кажем, че по тоя начин се е излязло на светъл бряг, на обетовани твърдини. Но не съвсем, или — съвсем не, ако четем по-нататък.
Достатъчни са няколкото автопортрета, за да видим, че прозрението за лична изключителност у Геров му струва нови проблеми, а това при него означава малки радости и много страдания. Той не е на себе си:
Колко бързо нещата умират.
Ти не си, ти не си вече същият.
От зениците болка извира.
А челото е бледо и смръщено.
Стихотворението е озаглавено „Песимист”, но аз не го разбирах като песимистично. Тъй го е тълкувала и критиката, но аз се усъмних. Самият Геров после ми каза, че сложил това заглавие „по инерция”. Така, без да ще, е заблудил мнозина. Какво е „Песимист”?
Не е някакъв манифест на егоцентрика и песимиста, макар и в основата му да има и чувства на отделеност от другите, и на изключителност. Геров е двойствен, без да го казва. От една страна — „виж душата си болна и сива”; от друга — увереност за космическо виждане на земния свят и добиване на абсолютната истина за него. Тя е, че всяко нещо, всеки елемент на света си има своя истина по силата на това, че съществува и се защитава като факт, а значи и като смисъл.
Използуван е според мен един мотив от „Миг” на Дебелянов — миг на прозрение, в който е трябвало да се узнае смисълът на всичкото и защо сме „тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!”
... и нямаше там ни надежда, ни спомен —
и нямаше там ни пространство, ни време...
Но очакваният отговор не идва.
У Геров това състояние на чувствата и разума е дадено като реалност, като житейско обстоятелство у поета:
Вън от времето и от пространството
днес вървиш под фойерверк от истини.
Казах за истините по-горе. А като „представител на абсолютната истина” Геров си дава и друго име:
Как жестоко животът ни лъже,
драги мой Неизвестен Безименов.
Така поетът застава над всичко и даже над себе си в този автопортрет. И смятам, че това е първото му навлизане в космическата тема — в поезията на Геров, както и в прозата му.
От тоя период на усещания за самота и изключителност са и други автопортрети. В „Приятел”:
Сърцето ми е ледено и пусто,
очите ми — две сиви, мокри капки...
...............................................................
Дъждът и аз! Протягам си ръката —
на нея сива капчица трепти.
Това е моя скъп, добър приятел,
спокоен като мен, студен и тих.
Наблюдаваме и в „Булевард” автопортрети на раздвоението. Самочувствието на изключителност е противопоставено на безсилието пред света, който не се променя.
А ти стоиш на ъгъла в недоумение.
За свойто време ли си спомняш ти,
когато беше пълен с планове и намерения
и искаше света да завъртиш на пръста си?
Горчивият извод е, че...
Ти не можа да кажеш тежката си дума
и този свят не те послуша в нищо.
От цялата мъчителна история обаче не се стига до черна поанта. Метаморфозата е лунен ореол на светец върху главата на страдащия. Това у Геров е органично и често ме е поразявал с психологическата си акробатика и жажда за изход от безизходността. Успява и тук:
... мини по улиците пусти към полето.
Над твоята глава луната ще се движи като ореол.
Очите ти измъчени отново ще просветнат.
— — —
Отделил съм някои автопортрети на Геров, които мога условно да нарека „бохемски”, макар че той никъде не използува това понятие, за да обозначи тогавашните си преживявания. Но го допуска в разговори за тях.
Спомня си някои от ресторантите, по-скоро кръчмите, в които са ходели: „Трявна”, „Спас”, „Дивите петли”, „Петте кьошета”. „Пъстрия и шумен ресторант”, поменат в стихотворението „Празници”, се е намирал в сградата зад сегашния Младежки театър. Там Геров съзира модернистичния си портрет, достоен за Салв. Дали:
В дъното на стъклената чаша
гледа мъртво моето око.
Не е упадъчно. Тъжно е. Чашата не е била кристална, окото е било живо, с блясъка на дебеляновски гняв — „да развържеш десница”. И има нещо ново, нещо столично в жестовете на съзряващия скандал:
Ще разбия чашата. Ще плюя
в мъртвия разкош на този бар!
Искам си възторжената буйност,
вярата и моя идеал.
Не са били компании от хайлайфа. Зная някои от имената на хората с Геров. Зная ги от него: Константин Цапов, Здр. Колева, Дим. Митрев, Н. Вапцаров, Тамара Тачева и др., разбира се.
— Ами и Тамара ли — питам го — беше бохем?
— Голям бохем... Танцуваше в кръчмата „Трявна”...
Тамара е по-късно съпругата му.
— Хайде, хайде — казва тя, — да не взема аз да разправям...
Смеем се двамата с нея. Но Геров не се засмива, не гледа с обичайната за нас ирония, когато си говорим за отшумели години. Той гледа и в спомена си нещата, както ги е чувствувал и описал тогава. Впрочем „описал” не е съответната дума.
Той казва, че си искал своя „идеал”. Да не го отминаваме:
Искам да живея и да дишам
сред любов, добро и красота.
Може би, та даже и сигурен съм, че по онова време този идеал не е бил, но сега, в наше време, сме дорасли, за да го наречем и политически. Излиза, че зова да се върнем назад. Но не е така. Бил е тогава Геров много напред, бил е в своето си геровско мечтано време, и ние сега сме влезли вече в него след толкова години. И разбираме от своя страна колко е то още далеч отишло и пред нас. Добре е все пак, че разбираме.
Геров е смятал, че пада към дъното, и с известно злорадство го бележи в стиховете си:
Аз вече навикнах да се маскирам без маска...
Прави си изкуствени автопортрети - маски на лицемерието, на прикрития гангстеризъм:
...и когато ми се плаче, мога даже да се усмихвам.
Аз се научих да бъда подлец и измамник
и по улиците да минавам кротко и тихо.
Неузнаваемо се променят хората по автопортретите му, като че слага и на техните лица маски:
Моите приятели сега са вече пропаднали хора —
пият вино и пушат, и живеят с краката нагоре.
Неколцина изброих и гарантирам, че „пропаднали” чак не са били, ни пияници отчаяни и пушачи до наркомания. Но самият Геров е бил в ужас до хиперболи, отчаян от себе си. Той всичко е склонен, зная го, да хвърли в друга крайност, ако види и леко дори отклонение. В такива случаи напълно трябва да изоставим и прототипове, и пряката действителност, за да се отдадем на поета и поезията му:
Мойта приятелка е мършава проститутка
с ужасен смях и змийски студена кожа.
Въпрос на впечатлителност е да видиш една квартирантка наблизо, малко съмнителна, и да я опишеш така. Но Геров ми твърди, че тъй било, че всичко е вярно предадено в тая му творба, озаглавена „Изповед”. И за ножа в „Проклятие” било истински случай:
Лъскав нож във ръцете ми свети...
Но не е дадена действителната ситуация. Че някакъв мръсен субект се опитвал да влезе през прозореца на същата онази, с ужасния смях.
Обобщено е другояче: „... хора страшни и зли, хищни хора, бъдете проклети!”
Страшни отчаяния са бушували в душата на Геров. И никой не ги е виждал на лицето му такива, но самият той ги придава на автопортретите си:
С бели, бесни очи
аз се втурвам да бягам безумен
..................................................
Ледни капчици пот
ме изгарят и щипят до болка.
И чудното е, че бохемският живот не го е отървал от самотата. Тя го преследвала вече олицетворена в „стар и настръхнал игумен”. Това са кошмарни видения, така „черният човек” е преследвал Есенин.
Добре е, че, както при тройното смъртно салто, можем да видим и поета уловен за нещо спасително в последния куплет на „Изповед”:
И за всичко сега нима аз съм виновен?
Аз съм още добър, а живота е хубав и силен.
Здравей, живот! Някоя засада нова?
Покажи си всички оръжия. Аз ще се бия!
— — —
Не се отказвам, че при Геров са характерни психологическите еквилибристики. Ще добавя, че те са естествени, защото е податлив на минутни възбуди. Толкова са силни понякога, че превъзмогват сякаш сравненията, и той се превръща на дъждовна капка в автопортретите си, както в „Танц”, а има и други подобни:
Аз ще захвърля меката си шапка
и за последен път, макар и стар,
ще потанцувам като малка капка
по веселия градски тротоар.
Или ето какъв го прави една разтревоженост:
Разхождай се! Блъсни прозореца!
Със ярост нещо разруши!
Ето и два автопортрета в „Пролетна нощ”:
Аз скачам и разбивам с гръм стъклата
.............................................................
Аз се задъхвам в черната й грива,
прегръщам мекия й, топъл мрак...
Отде иде всичко това? Живели сме и ние в пролетните нощи.
О, тази нощ!
О тази страст безумна,
преляла от природата във мен!
Можем такъв изблик да срещнем само в автопортретите на неговото „аз”. Като каже „ние”, той някак е склонен да бъде в подчиненост. Шегувал съм се някога: „Сашо, ти нямаш сини очи, защо се изкарваш синеок?” Имал съм предвид стиха „Днес къде са очите ни светли и сини?” Геров ми отговаря несъкрушимо: „Променям си очите заради колектива.”
Обратното не може да направи: очите на колектива като своите. Не го и питам къде са тия колективи, целите със сини очи.
— — —
Мисля за още една причина, тя е най-важната, поради която е намирал сили и думи, колкото и да се е потапял в нощта, в страха, в раздвоеността на съзнанието си, отново да изплува нагоре, към небето за глътка въздух.
Разнообразието на личността му в интересите и — тази е причината, съчетана с непременната изява на вълненията му. Бих могъл много да споделя — и житейски впечатления освен литературните, — но тук пиша за автопортретите на Геров. То всъщност не пречи напълно, те са автопортрети от годините на войната, на съпротивата и антифашизма.
Геров откликва със страшна болезненост на хитлеристкото нахлуване в Чехословакия. Автопортретът се наслагва с преки черти. Лицето е дадено с очите му — „тези запалени, бликащи кладенци”, с „кървави сълзи”. Сетне минава през сравнението „ще скимтя като куче, с камшик по очите ударено”. И отива към обобщеност: „ще се чувствам в невидими, робски вериги завързан”.
Вторият автопортрет в „Март 1939” е предполагаем, отново лицето на поета, но в смъртта му:
... да умра с тез очи и тогаз върху моите устни
да застине гримасата тъжна на пълно безверие.
Има и тук, разбира се, опит за съпротива: „Моите пръсти се впиват във картата”.
Мащабът на покрусата му обаче е много по-голям, както се вижда от стихотворението „XX век”. Войната е разбила у Геров идеала му за човечеството.
Бях повярвал на Горки, че е гордо да бъдеш човек.
И мечтата ми бе да монтирам на слънцето абажур.
Като че задачата на века е компрометирана. Пропаднал е някакъв мечтан планетарен проект на Геров.
Беше изненада за мнозина, когато поетът издаде проза — „Фантастични новели”, а има и един непубликуван роман-утопия за предотвратяване на трета световна война, също в жанра на фантастиката. Излиза, че гените на тия сюжети са били в поезията на Геров от 40-те години.
Беше ми много странно желанието му, смятах го метафора, и попитах Геров какъв е смисълът й — да се монтира на слънцето абажур. Оказа се, че бил нужен, според него, инженерен проект, а не метафора: „Да го контролираме слънцето. Нали понякога гори силно, друг път — слабо.”
Така е виждал една от целите на века ни. Но всичко рухвало с войната и със заплахата за самото съществуване на хората.
Стихотворения като „XX век” и „Март 1939” напомнят огромни плакати в нашето въображение. Но като кажем в поезията, че нещо е „плакатно”, ние сякаш му намаляваме цената. Виждаме тук обаче, в тия стихотворения-плакати, стихотворения-манифести, че впечатлението може да бъде усилено дори, а не ущърбено. Причината, струва ми се, зависи от човешкото, лично присъствие на поета, на фигурата му върху тия „плакати”.
Ако не се лъжа, имаше в началото на войната отпечатан военен плакат, виждал съм го да виси в трамваите: глава на човек с газова маска, с люкове за очите, обърнати нагоре към „въздушното нападение”. В детството ми този плакат предизвикваше чувство на страх, отвращение, безчовечност.
Предполагам, че стихотворението на Геров има някаква връзка с плаката и маската:
И сега аз презирам този век, тези подлеци наежени, към небето обърнали свойта муцуна в газова маска.
Свидетелствувам, че беше като муцуна това лице с противогаза. Но Геров се е вживял по-нататък:
Те ще разкъсат и моята душа върху телените мрежи. Те ще зазидат и моята мисъл в стоманена каска.
Това са плакати с голяма натовареност: плакати на духовния Геров, на мислещия Геров. Те са и предчувствия, които се оправдават.
Ето автопортрета му във Военния заговор през май 1944:
Сега пред зиналата пропаст аз стоя...
Геров малко е писал за себе си като политзатворник. Почти нищо не ми е разказвал. Изглежда, че житейската съпротива на човека тогава е отстранила поета, за да го съхрани.
— — —
Връщам се към приятелите на бохема Геров. Като казва „пропаднали”, той е мислел за язвите на обществото, както и в „Лирика” има предвид не всички читатели, а ония, които грабят „жълтите” вестници заради опиума на произшествията — самоубийства, катастрофи, грабежи, гаври над жертвите:
Ако пишехме ние сензации
за нещастния смазан човек,
ще накараме всички простаци
да четат един час стихове.
Не казва, но боляло го е, че простаците не четат поезия.
Да оставим сега простаците. Няма да ги изтребим.
Геров се горещи заради поета и поезията. Заради тях е готов да се обърне и към града по-иначе, като изключение, с възторг: „О, величествен град-вдъхновител...”
Не е случаен стих. В това стихотворение, „Поезия”, той си проектира образа върху града-вдъхновител:
Със разрошени буйни коси
из грамадния град марширувам
и от страшния грохот безспир
ловя трескави рими и думи.
Тоя грохот на града определя и ритъма на стиховете:
И със ритъма на анапест
моите стъпки кънтят по паважа...
Стъпката на „Поезия” наистина е анапестова и можем да вярваме на следващия автопортрет:
... аз се връщам дома изтощен
от стихийната творческа треска.
Чувствителността на поета според Геров е почти нечовешка. Самият той се изтъква като доказателство. В този автопортрет Геров е изтезаван от дарбата си:
Със бездушна, студена ръка
аз прегръщам главата си мъртва.
Моят мозък е пак изтерзан,
а сърцето — от чувства покъртено.
Цитирам по кн. „Стихотворения”, 1961, но Геров ми каза, че е било „пак разкопан” и „от чувства разкъртено”. Отбелязвам го, защото редакторските поправки не са сполучливи: свежата предметност е замазана с наслюнчени поетизми.
Дарбата предопределя участта на поета. Не може той във враждебното общество да се задоволи с насъщната храна и каква да е работа. Иначе би могъл да бъде и хамалин с въже на гърба:
И ще стана странен хамалин:
с мека шапка, очила и въже.
Ще прибирам парите от дамите
с един галантен жест.
Соча този автопортрет на Геров, доста забавен и добре изпипан като оригинал, за да се види, че той може да си прави и автопортрети-фалшификати. Сам после казва: „Но аз няма да стана хамалин!” Очертава се друг автопортрет:
Може би моя стих ще запали
за борба неколцина мъже.
И за врата на света затлъстял
ще приготвим ние здраво въже.
Нека да нарека това недовършен автопортрет на поета като съдник и палач на обществото.
След около 35 години Геров тегли равносметката на една „Поетическа страст”:
Много пъти главата ти експлодира
като атомна бомба.
Може да е хипербола, но не е фалшификат.
В същата книга, в „Прашинки”, 1973 г., е формулирано и „проклятието” на поета — неговите превъплъщения, сиреч изкуството му, както го разбирам: начинът му да се превръща в нещо друго, в някой друг, за да се самоизрази:
Да нямаш собствена душа —
туй е съдбата на поета...
О, ти, трагедия, дошла
от бремето на вековете.
Над всички тези автопортрети на Геров обаче стои образът му в „Поет” от кн. „Приятели”, 1965 г.:
Той знае като бог кога какво ще стане...
...............................................................
Челото му когато се навъси
и леден дъх душата му смрази,
той предугажда тътена на земетръса,
който по земната кора пълзи
..............................................
Той може по звездите да пътува...
Геров е писал това за себе си, за Вутимски, но, значи, и за други поети, с духовете на които е общувал. Затова и говори в трето лице.
— — —
Учудващо много са автопортретите в любовната лирика на Геров. Но ще бъде най-учудващо, ако обясним това с някакъв „донжуанизъм” — явление без друго чуждо на българската поезия, в която има традиция, прокарана от Ботев, традиция на аскетизма, на отказа от любовта заради делото на борбата, социална и политическа. Има обаче и традиция на Вазов, на Бояджиев и Яворов, на Дебелянов — и тъкмо тя е близка на Геров. За него любовта е висша форма на човешко общуване, средоточие на противоречиви чувства, най-после кръстопът на живота и смъртта.
В поезията на Геров любовта се появява най-напред като жадувана необходимост:
Никой нищо до днес ми не даде, а горя, а умирам
за единствена ласка, за един миг дълбоко спокойствие.
У него се ражда образът на въображаема жена:
Твойте пръсти да милват косите ми,
нежни думи да ми приказваш.
Тази въображаема жена господствува и по-нататък в поезията му. В нея се сливат като че и действителните жени, за които е писал любовни стихове. Така оставаме с впечатлението, когато четем любовната лирика на Геров, че неговата любима е била една-единствена през целия му живот: неостаряваща, когато той старее. И само „Улица Шипка”, стихотворението спомен за любов, която е отминала, прави изключение. Но даже и тук присъствието на поета създава илюзия за любов единствена в живота му.
Не означава казаното, че жените в лириката на Геров са лишени от индивидуални черти, че са неясни, мъгляви образи на човешки същества. Напротив. Но индивидуалните им черти се сякаш стремят към личността и образа на любимата, на другарката на поета — винаги една и съща до него и в неговите очи.
При този случай е напълно безполезно да се ровим и да съобщаваме за прототипове на женските образи. Това е работа за биографа и съвсем не за изследователя, който се занимава с поезията на Геров като изкуство.
Той търси в любовта спасение от самотата и травмите на живота, в който се бои да изчезне без следа. Ето един автопортрет с любимата и после смисъла му, който надхвърля отношенията им в „Ласка”:
Докосват се безкръвните уста.
........................................................
И ужасът, че всичко е забрава,
че всичко е безкрайност и лъжа
като нощта — полека избледнява
в разкъсаната, дишаща душа.
При Геров любовта е като бягство от живота, но не може да се избяга от него и стихотворенията не крият това. Има автопортрет на несмущаваната любов:
По косите й — моите пръсти,
в очите й — мойте очи.
Но това е рядкост. Съвсем други са автопортретите на Геров и любимата му, писани върху фона на военните години — „Двубой”, „Въздушно нападение”. Той не можел ни в пряк, ни в преносен смисъл да намери за любовта си скривалище:
Но нека ние да стоим на входа?
Аз искам всеки миг да виждам Витоша...
Предпочитал е да умрат, но не в „задушните мазета и скривалища”:
Аз знам едно по-сигурно скривалище,
най-вярното скривалище — земята.
И да умрем, ще слушаме след време
как живите над нас шумят спокойно...
Техният автопортрет в гроба е черна идилия, с каквито идилии ще се срещнем и по-късно в стиховете му.
Автопортретите на Геров през войната, също и любовните, не се откъсват от цялостното му възприемане на действителността. Съхранява се презрението му към дребнавите съществования, егоизма и еснафлъка:
Не сред хора живеем, а сред дребни страхливци.
Като мравки са плъзнали и панически трупат
брашно и продукти в своите зимници.
Казва го на любимата си, а после я моли:
Само едно те моля: закови прозореца!
Моите нерви се късат като някакви нишки.
Боял се да не скочи през прозореца при тая „война на нерви и мисли”.
Не е крива само войната, разбира се. Знаем, че тя свърши, че нов живот настъпи, но идилията за Геров не идва никога. Или идва за миг. Той така и озаглавява това и прекрасно, и страшно стихотворение „Миг”.
Сърцето ми преливаше във тебе...
......................................................
И с устните си меки ти изгреба
от моите последния ми дъх.
Ето и този миг на екстаза, един от върховете на българската любовна лирика:
О, силен, властен порив да изчезна,
да се превърна в облак чист и лек,
във атома, от който съм заченат,
преди да стана след това човек!
У Геров обаче има една морална смелост пред истината за неговите усещания като човек, истина, която се опитва той да осмисли като всечовек и дълбоко във времето назад, за да прогледне и в настоящето, в невъзможността на любовта и щастието като безкраен миг.
Но туй бе невъзможно. После бавно,
безкрайно уморен изправих ръст.
И пак усетих върху свойто рамо
противния хилядолетен кръст...
Ако се хвърли поглед изобщо върху лириката на Геров, ще видим, че в нея моралните стойности на любовта не се променят. Но с напредването на годините се явиха у поета нови идеи в осмислянето на живота.
Геров по начало търси изход от преходността на живота, а следователно и на любовта. Идеите му за човешко безсмъртие преживяха обаче един поврат в началото на 60-те години. Преди това той следваше изцяло в поезията си ботевското разбиране: безсмъртието на човека е заложено в делата му. Но под натиска на научните възгледи се появи у Геров и ново усещане, нова поетична хипотеза в творчеството му. Той повярва, затова и почна да пише, че безсмъртието на човека е в единството на жива и мъртва материя. Така написа стихотворението „Еделвайс”.
Елементи на тази идея се наблюдават в ранната му поезия, където срещаме, в „Ласка”, автопортрет на двамата влюбени, но автопортрет като пейзаж:
... ще бъдем всичко туй, което виждаш:
дълбока нощ, студени ветрове
и сребърното езеро раздвижено.
Или в стихотворението „От щастие” (1937 г.):
Не искаш ли, когато си омръзнем
и при среща не бляснат очите ни,
да разрушим света и да се пръснем
като щастливи атоми между звездите?
В по-късните стихове на Геров нещата са сходни с тези автопортрети, но по-ясно очертани. Липсва преходът в пейзаж, човешкото се запазва и сред пейзажа:
Ще плаче дъжд и буря в късна есен...
Ний в горския поток ще си шептим:
в пръстта и в корените ще се смесим,
прегърнати, в дъждовна капка ще седим.
Питах го: „Сашо, как виждаш това, като фигурки на хора ли?” Отговори ми: „Да, като две малки човешки фигурки.” Несъмнено е, че Геров иска да отнесе в безсмъртието и любовта, и любимата си. Но как ще стане след „Еделвайс”? Не зная, не съм чел стихотворение от по-късно време, в което да намеря отговора на Геров.
— — —
Да, „Еделвайс” бележи един поврат от пантеизма, от библейското, от ботевското.
Ние не сме от пръст, но пръстта и ние сме от едно и също. Богът на разума не е в небесата, но произведенията на разума обикалят небесните орбити. А делата ни, ако останат, ще продължат без нас.
Представите за личната ни смърт са едно от мъченията на Геров, мъчение над всичко друго. Както пък Вапцаров слага над всичко вярата, и дори — над живота, за който поетът бил готов какво ли не, всичко да направи.
Но вярата се мени, за да не изпадне в заблуди и там да си остане. Модерната вяра в Христос е вяра, че гой е съществувал като човек от плът и кръв. Това е пригодена вяра. Ние не щем да си пригаждаме вярата. Искаме да вярваме в истината. За Геров истината е отчайваща. С нея той не може да се примири като поет и като човек. Непрекъснато обсъжда смъртта, открил е даже „най-хубавото на смъртта”: че „идва ненадейно”. Представя си дори как тя изглежда в нещо като урок по умиране:
... Поемаш въздух със уста
и се унасяш постепенно.
И постепенно става леко
на мозъка ти разрушен:
че тръгваш много надалеко
и все ще стигнеш някой ден.
Надеждата крепи и мъртвеца - така излиза. Но аз съм умирал два пъти и знам какво е. На живите може да се обясни със сравнението: като сън без сънища. Все едно че не си и спал, не те е имало. То е — нищото.
Но може и като при Геров. Той пък е умирал много пъти, за да напише тия си стихотворения за смъртта. Или този си автопортрет:
В огромна слънчева пустиня
аз вече съм изпепелен.
Мен нищо вече не боли ме...
Изобщо аз не съм роден.
Все пак сред нищото е останал „аз”-ът, оголен, обезболен, но разсъждаващ върху наблюденията си.
Ето — това „аз” е всичкото за едно безсмъртие.
Геров никога не се лишава от „аз”-а, в каквото и да се превръща след въображаемите картини на смъртта си. С едно може би изключение в „Опит”:
И се надявам някой с ласка
ръката нежно ще опре
до сбръчканата моя маска,
застинала като море.
Поради разнообразните си усещания за смъртта Геров полемизира с други поети. Далчев пише:
Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в свойта самота.
Геров му възразява:
Не те затварят старите години,
не те зазиждат — ти в това грешиш.
Те само те обвиват със коприна,
в пашкула като буба да заспиш.
Това е също автопортрет на Геров, а не портрет на Далчев от Геров, който често си прави автопортрети в трето лице.
Ето такъв един силен автопортрет в „Сам”:
... за светлите очи, в любов прехласнати,
които нявга чисти бе видял,
и за смъртта, владетелка на хаоса —
той диво и безпомощно рида.
Каза ми, че било действително негово преживяване. Той прибягва към трето лице, за да е по-свободен.
Но привлякох този портрет и заради „смъртта, владетелка на хаоса”.
Не само животът трябва да внесе хармония в този хаос, но и човешкото безсмъртие всъщност е преодоляване на хаоса.
„Еделвайс” е окончателният засега отговор на Геров. Целта на безсмъртието не е да останеш или да бъдеш възстановен като живо същество или като двойник. Целта е възможност „и пак да си спомниш, че си ти, че си ти”. Не в човешкия живот, а в материята изобщо. В един еделвайс.
Геров написа това стихотворение преди двадесет години. Бяхме семейно на гости у Ал. Карасимеонов. Спорихме двамата с Геров за смъртта — между другите разговори. Казах му по едно време, че би могъл и стихотворение някой ден да напише на тая тема в разговора ни.
Той седна и веднага написа стихотворението:
Смъртта ме люлее на своите скути
и нещо красиво разказва ми тя...
Струва ми се, че беше тогава „гальовно”, а не „красиво”, но Геров твърди, че „красиво” си било още отначало.
Той ми направи чест и ми посвети по-късно това стихотворение. След още време излезе книгата ми „И пак да си спомниш” — заглавие по стиха на Геров. И нему е посветена книгата с признателност и приятелство.
Но да продължим. Не пиша мемоари.
Темата за смъртта в автопортретите на Геров искам да завърша с една подробност.
Защо го люлее смъртта на скутите си?
Срещаме и другаде в стиховете му: „Да ни люлее времето...”
Цитирам „Тайна”, което се пее сега като естрадна песен. Има подобен образ и в „Пашкул”: „че те люлей на длани слънце знойно”.
Геров предполага, че това люшкане му е навеяно като спомен от детството, от люлката: „Имам спомени за себе си от едногодишна възраст.”
Струва ми се, че даже го е писал някъде.
Подробност е, но има, значи, усещания, които придружават поета от люлката до тия скути в „Еделвайс”.
— — —
Въобразявах си тази статия много по-хубава, отколкото е сега.
Обмислях я дълго, обмислях я друга, и това е може би най-приятното време на авторите.
Геров знаеше, че се канех да я пиша. Като се видехме, питаше това най-напред: „Написа ли я?”
Отклонявах го с най-различни обяснения, за да ме остави да сибаритствувам. Даже с тая цел му поисках списък, според него, на автопортретите му. Той ми го даде, но имаше учудващи примери за автопортрети: „и сега не ме безпокоят вече твоите устни” или: „Защо ме заблуждавате, критици и творци?”
Не ща да го заблуждавам. Това не са автопортрети.
Но не винаги е автопортрет в поезията само това, което може да се илюстрира и от художник.
Автопортретът в поезията е явление по-сложно. В него има и външността на поета — лицето му, жестове и пози, мимика, облекло, неща и хора около поета. Но като че ли по-важното, което включва поетичният автопортрет, е душата на поета, чувствата, мислите, вътрешните движения на личността и идеите му. А то не се поддава на рисуване с перо и четка. Можеш ли нарисува тоя стих: „сега сърцето ми мълчи, изстива”? Или: „изобщо аз не съм роден”?
Автопортретите на Геров са динамични, променливи и наслагващи се един връз друг в едно и също стихотворение. Те са неподражаеми не само със средствата на поезията, но и със средствата на други изкуства.
Не им подражавам със статията си, но пак беше трудно.
А той всеки път ме питаше: „Написа ли я?”
И веднъж ми хрумна нещо, за да го отклоня, и му казах по телефона да напише такова едно стихотворение — „Автопортрет”, защото ми е нужно за статията. Да си го мисли и когато има време и настроение да го напише. Да не бърза.
Въпросът му беше: „Как да стане?” И аз му казах: „Ще се разглеждаш в огледалото и така...”
Подир час ми позвъни: „Написах го. Ще ти го пратя.”
Бях малко отчаян.
Но получих стихотворението.
Да го разгледаме като автопортрет на Геров.
Отначало като че наистина е писано пред огледалото:
В олющеното старо огледало
аз често разглеждам лицето си бяло;
Но тутакси със следващите два стиха възниква противоречие в ситуацията:
не те зазиждат — ти в това грешиш.
Те само те обвиват със коприна,
в пашкула като буба да заспиш.
Това е също автопортрет на Геров, а не портрет на Далчев от Геров, който често си прави автопортрети в трето лице.
Ето такъв един силен автопортрет в „Сам”:
... за светлите очи, в любов прехласнати,
които нявга чисти бе видял,
и за смъртта, владетелка на хаоса —
той диво и безпомощно рида.
Каза ми, че било действително негово преживяване. Той прибягва към трето лице, за да е по-свободен.
Но привлякох този портрет и заради „смъртта, владетелка на хаоса”.
Не само животът трябва да внесе хармония в този хаос, но и човешкото безсмъртие всъщност е преодоляване на хаоса.
„Еделвайс” е окончателният засега отговор на Геров. Целта на безсмъртието не е да останеш или да бъдеш възстановен като живо същество или като двойник. Целта е възможност „и пак да си спомниш, че си ти, че си ти”. Не в човешкия живот, а в материята изобщо. В един еделвайс.
Геров написа това стихотворение преди двадесет години. Бяхме семейно на гости у Ал. Карасимеонов. Спорихме двамата с Геров за смъртта — между другите разговори. Казах му по едно време, че би могъл и стихотворение някой ден да напише на тая тема в разговора ни.
Той седна и веднага написа стихотворението:
Смъртта ме люлее на своите скути
и нещо красиво разказва ми тя...
Струва ми се, че беше тогава „гальовно”, а не „красиво”, но Геров твърди, че „красиво” си било още отначало.
Той ми направи чест и ми посвети по-късно това стихотворение. След още време излезе книгата ми „И пак да си спомниш” — заглавие по стиха на Геров. И нему е посветена книгата с признателност и приятелство.
Но да продължим. Не пиша мемоари.
Темата за смъртта в автопортретите на Геров искам да завърша с една подробност.
Защо го люлее смъртта на скутите си?
Срещаме и другаде в стиховете му: „Да ни люлее времето...”
Цитирам „Тайна”, което се пее сега като естрадна песен. Има подобен образ и в „Пашкул”: „че те люлей на длани слънце знойно”.
Геров предполага, че това люшкане му е навеяно като спомен от детството, от люлката: „Имам спомени за себе си от едногодишна възраст.”
Струва ми се, че даже го е писал някъде.
Подробност е, но има, значи, усещания, които придружават поета от люлката до тия скути в „Еделвайс”.
— — —
Въобразявах си тази статия много по-хубава, отколкото е сега.
Обмислях я дълго, обмислях я друга, и това е може би най-приятното време на авторите.
Геров знаеше, че се канех да я пиша. Като се видехме, питаше това най-напред: „Написа ли я?”
Отклонявах го с най-различни обяснения, за да ме остави да сибаритствувам. Даже с тая цел му поисках списък, според него, на автопортретите му. Той ми го даде, но имаше учудващи примери за автопортрети: „и сега не ме безпокоят вече твоите устни” или: „Защо ме заблуждавате, критици и творци?”
Не ща да го заблуждавам. Това не са автопортрети.
Но не винаги е автопортрет в поезията само това, което може да се илюстрира и от художник.
Автопортретът в поезията е явление по-сложно. В него има и външността на поета — лицето му, жестове и пози, мимика, облекло, неща и хора около поета. Но като че ли по-важното, което включва поетичният автопортрет, е душата на поета, чувствата, мислите, вътрешните движения на личността и идеите му. А то не се поддава на рисуване с перо и четка. Можеш ли нарисува тоя стих: „сега сърцето ми мълчи, изстива”? Или: „изобщо аз не съм роден”?
Автопортретите на Геров са динамични, променливи и наслагващи се един връз друг в едно и също стихотворение. Те са неподражаеми не само със средствата на поезията, но и със средствата на други изкуства.
Не им подражавам със статията си, но пак беше трудно.
А той всеки път ме питаше: „Написа ли я?”
И веднъж ми хрумна нещо, за да го отклоня, и му казах по телефона да напише такова едно стихотворение — „Автопортрет”, защото ми е нужно за статията. Да си го мисли и когато има време и настроение да го напише. Да не бърза.
Въпросът му беше: „Как да стане?” И аз му казах: „Ще се разглеждаш в огледалото и така...”
Подир час ми позвъни: „Написах го. Ще ти го пратя.”
Бях малко отчаян.
Но получих стихотворението.
Да го разгледаме като автопортрет на Геров.
Отначало като че наистина е писано пред огледалото:
В олющеното старо огледало
аз често разглеждам лицето си бяло;
Но тутакси със следващите два стиха възниква противоречие в ситуацията:
косата, която на младини беше руса,
а днес посивя за моя покруса.
Така преди сегашния образ в огледалото се явява като светлокос призрак някогашният Геров, младият. Сетне отстъпва в огледалния фон. Ала в шеста строфа пък става обратното:
хлътнали бузи с безброй лунички,
които след време изчезнаха всички...
При все че сегашният Геров си премахва луничките, предишното му лице, както и графичката Мана Парпулова го е нарисувала с точици по страните, не се дръпва от предния план и се налага с тия лунички като по-характерно впечатление.
Съпоставките на Геров с двойниците му от някога е повтаряща се форма, в която тече и се препъва стихотворението като през прагове.
Не само за физическия си облик тъжи Геров, а зад промените съзира и друго — незримо някакво увяхване на духа:
челото, което става все по-голямо,
но за нежна поезия вече е нямо...
Единствено тук поменава себе си като поет и то — в упадък.
Инерцията на спомените размножава портретите на Геров и разбърква тяхната последователност във времето. И дори майка му по тази причина се кръсти като че още е жива —
нозете ми стройни и късите пръсти,
с каквито и мама понявга се кръсти...
Тъй се поражда съмнението, че автопортретите са небрежно разхвърляни в двустишията и като че биха могли да се подредят иначе. И само тази подредба личи при вглеждане, че Геров се наблюдава като модел — от косата до „обувките номер четирсет и първи” — и дори се разсъблича като на художествен акт:
А когато нявга се в банята къпех,
от гордост и щастие радостно тръпнех.
Приличах на Давид в двубой с Голиата...
Всъщност разсъбличането има и друга цел. Така телесният автопортрет на Геров добива почти паспортни данни за „особени белези”:
А когато влакът с колела ме подхвана,
на гърба ми остави зинала рана.
Там сега има белег от тази рана
като листото на Зигфрид голяма.
После в двете крайни двустишия, в завършека, виждаме Геров с „монголска шуба” и с „овчи калпак”. Облечен вече.
Беше се така издокарал по едно време. И изобщо тук всичко, което е казал, съставлява биографични факти.
Съвременният Геров обаче се променя в казаното, колкото повече се натрупват черти в автопортрета му.
Губи се пред очите образът му, който в началото се привидно стреми към фотографска яснота и определеност.
Самият Геров го прави това, защото не се вижда и сякаш признава такъв, какъвто е бил в огледалото. Неверен се възприема, недостатъчен.
Не го задоволява прекият му, натурален образ. Не изчерпва той представите му за себе си. И Геров го преправя, пренагажда и променя.
Затова не ще можем и ние да си представим по тоя стихотворен колаж очевидния Ал. Геров и едва ли ще го познаем на улицата по този автопортрет, създаден на 25 ян. 1983 г. в 19 ч.
Изкуството е начин да се превръщаме в нещо друго, за да изразим и узнаем какви сме в действителността.
1984 г.
ПРИЛОЖЕНИЕ
Александър Геров
АВТОПОРТРЕТ
В олющеното старо огледало
аз често оглеждам лицето си бяло;
косата, която на младини беше руса,
а днес посивя за моя покруса;
челото, което става все по-голямо,
но за нежна поезия вече е нямо;
носът мой правилен, очите кафяви,
зъбите, които съвсем не са здрави;
нозете ми стройни и късите пръсти,
с каквито и мама понявга се кръсти;
хлътнали бузи, с безброй лунички,
които след време изчезнаха всички;
обувките с номер четирсет и първи,
които обичам със ластик, не с върви.
Годините бързи летят, отминават.
Торбички край мойте очи се явяват.
А когато нявга се в банята къпех,
от гордост и щастие радостно тръпнех.
Приличах на Давид в двубой с Голиата
и бях почти господар на земята.
А когато влакът с колела ме подхвана,
на гърба ми остави зинала рана.
Там сега има белег от тази рана
като листото на Зигфрид голяма.
Сега нося дебела монголска шуба
и потънал във нея плътта си губя.
А главата ми краси овчи калпак
като на някой древен руски юнак.
25.1. 1983 г. 19 часа
© Иван Пауновски
но за нежна поезия вече е нямо;
носът мой правилен, очите кафяви,
зъбите, които съвсем не са здрави;
нозете ми стройни и късите пръсти,
с каквито и мама понявга се кръсти;
хлътнали бузи, с безброй лунички,
които след време изчезнаха всички;
обувките с номер четирсет и първи,
които обичам със ластик, не с върви.
Годините бързи летят, отминават.
Торбички край мойте очи се явяват.
А когато нявга се в банята къпех,
от гордост и щастие радостно тръпнех.
Приличах на Давид в двубой с Голиата
и бях почти господар на земята.
А когато влакът с колела ме подхвана,
на гърба ми остави зинала рана.
Там сега има белег от тази рана
като листото на Зигфрид голяма.
Сега нося дебела монголска шуба
и потънал във нея плътта си губя.
А главата ми краси овчи калпак
като на някой древен руски юнак.
25.1. 1983 г. 19 часа
© Иван Пауновски
