I.
Взех и на спомени мъчно да вярвам.
В достоверността им за действително живелия човек — ето в кое се съмнявам, а, значи — в етиката на мемоарите. Особено за покойници.
Да говорим за когото и да било, който не може да възрази вече — това право ли е?
А знае се как живите откликват на спомен за тях или за събитие, в което са били съучастници. Не само до взаимни поправки и препирни се стига, но и до скарваници и прекъсване на дълголетни сърдечни общувания.
Жал. Жал те обхваща. И тя не е ненужна и нелепа.
Борис Делчев например си отиде непримирен с Александър Геров. Непримирен и непримирим до ожесточености. А колко неща човешки и значителни ги свързваха! Едничка изневяра на паметта порути всичко.
И сега — какво?
Впрочем не вярваше вече и Б. Делчев на множество от спомените, които печатаха негови съвременници. Прелиствал ги, разправяше, но ей така, от любопитство.
Сърбяло го да види как фантазията, нагаждачеството и произволът на авторите пренебрегвали позната и нему действителност.
Учудващо е при такъв песимизъм, че самият написа доста спомени и ги издаде. И дори някои от тях излизат сега посмъртно на автора си. Нима и той упорствуваше над тия си писания, за да бъдат прелиствани с любопитства от частен характер?
Не допускам. А някои казват, че предимно и дори само с тях щял да остане в българската литература.
Кой с какво ще остане — отде ние знаем?
Държеше Б. Делчев на мемоарите си, защото ги смяташе фактични до педантизъм, а не приумици и фантасмагории. Даже статиите си, мисля, тъй не ревнуваше, а за мемоаристиката си бе докачлив до неврастения.
Щеше незабавно, както е ставало, да ми се възрази тук. Би доказвал, че нищо болезнено не чувствува спрямо тия си книги и не се никак интересува какво ще изплещят за мемоарите му тоз, онзи или аз.
И мен би включил, няма що.
И заедно с това би ме оборвал, докато кандисам, че съм опроверган.
В други спорове пък драговолно ме оставяше да му се присмивам дори. Съгласен беше, че трябва да се пише, печати и цитира стихът, както Ботев го е написал и трикратно напечатал: „Той, който падне...”, а не „Тоз, който...” — явен и неоправдан фалшификат. Но, казваше, инерцията на невярното е страхотна и аз пасувам пред нея.
— Странно, бай Борисе, много странно за човек с благородни и педантични принципи, какъвто се пишеш и представяш... — почвах го аз.
— Така е — казваше той, — присмивай се, колкото си щеш.
И аз продължавах да го иронизирам без изгледи да го разядосам.
Какъв бе тогава Борис Делчев?
Достоверно и цялостен да го покажа не се наемам и ще се опитам да дам само впечатленията си от него с достоверност. Колкото съумея, разбира се, а има и неща, над които мемоаристът не е властен. Паметта е решето и не пита харесваш ли неотсятото. Изтляващите въглени са парливи. Не мога и обща оценка току-тъй да измъдря за делото на този наш виден литературен критик. За него един се беше провикнал в смълчаната преди години и ошашавена зала: „Не слушайте критици като Борис Делчев!” Сякаш не бе единствен и неповторим, та можеше да се клишира Б. Делчев и размножи в други критици. А всъщност не можеше поради редица елементарни причини, неразбираеми за оратора.
***
Борис Делчев биваше добронамерен и отмъстителен. Такива неща не личат на фотография, но в живия, деен и характерен човек изпъкват прекалено дори.
Да го натурално описвам - плешив, очилат и гладко избръснат - смисъл няма. Снимки са му правени.
Но трудно е по тях да го запомниш отведнъж и съвсем не ще го схванеш като личност или, да го кажа, чешит, какъвто според мен си беше.
От тая дума не би се докачил. Той харесваше хора чешити, което и в мемоаристиката му, вярвам, е проличало. Единственият писател, когото бе възприемал с необичаен респект, е Светослав Минков, чешит, интелектуален и рядък.
Б. Делчев се начеваше в подвижността си.
Виждам и сега изнежените му от възрастта ръчички и пръстите, които вечно шаваха насам и натам като безпризорници. Те диреха и се лутаха. И все нещо докопваха. С кърпа обираха прашинките и влажната мъглица, духната връз очилата. И като че с друго духване кърпата изчезваше и по опнатата мешинка на невидимо, но подръка на Б. Делчев, барабанче пръстите му вече притичваха в ситна мигновена дроб. Или вече докосваха поверително и свойски събеседника на бай Борис. Отметваха се в изящен пирует. Нещо улавяха във въздуха. Или пощипваха ръбовете на панталона. Издърпваха и друго, може би кърпа, и с нея плавно и старателно полираха устните.
Чат-пат пръстите се разперваха. Или като погнати се сгушваха в сърдито прибледняло юмруче.
Сграбваха чашката с кафе.
Или ушната, порозовяла мида извръщаха накъм събеседника, за да улови като радар всичките му думи.
Нещо си там пръстите избръскваха от масата, а всъщност нищо.
Подбираха предниците на сакото, за да го сетне претършуват с ловки и безцеремонни похвати на джебчии. Нещо да измъкнат, а друго да шмугнат и прочие, докато в хаоса на този ритъм и краката се пренагласяха, потропваха и поскърцваха с обувките, кръстосваха се през глезен или коляно.
Тази пантомима си вдигаше оборотите най-вече когато Б. Делчев някого изслушваше с интерес и се подготвяше да му опонира. Тогава с усмивки го насърчаваше и с кратки запалянковски „аха, аха”, „тъй”, „точно така”, „браво”, „не може да бъде!”, „тъй ли?”, „така де, така”, „хм...”, „да, добре, чудесно!”. И кимаше, и си оправяше маншетите на ризата, и бръкваше в яката й, за да я разхлаби като клуп, с който сякаш го бесеха, преди да е изрекъл последната си заветна мисъл пред смъртта.
И още успяваше да тиква очилата си с показалец, прицелен в междувеждието.
По едно време зачестихме да си уговаряме рандевута или просто да се сварваме в писателското кафене.
Сега ходя рядко и не съм никак меродавен.
И мога ли да знам, че Б. Делчев не се пак явява в това кафене и бързешком в ръка с френската си барета, която никога не оставяше безнадзорна до себе си, а, седнал, я подрускваше и разглаждаше на дясното си коляно.
Ами да, мога ли да знам?
И не се ли чуваше по едно време, че бил тежко болен, после и опериран... Та не се знаело...
Близки бяха с Марий Ягодов и аз, дошъл случайно, попитах Марий какво става с бай Борис. Той някак невъзмутимо и като че без съчувствие, с което ме посмая, отговори, че бил добре.
— Ама как добре, аз чух...
— Не ги слушай — каза Марий Ягодов.
Седяхме като македонски комити — с гръб към стената и така, че през големите витрини да виждаме кой влиза през вестибюла накъм ресторанта или кафенето.
Наистина бил опериран бай Борис и тежко изкарал, но нали си го знаем?
— Както си седим — каза Марий Ягодов, — и той ще притича насам като невестулка.
Това сравнение бе точно и до поразителност образно за походката на Борис Делчев — ситна и скора, въпреки годинките.
И не знам какво си, що си, прав излезе М. Ягодов.
Не само оздравя Б. Делчев, но и поднови обичайните си набези в нашия пегасов яхър.
Преди това ходих у тях да го видя. Той страдаше от силни болки от някакъв, каза ми, засегнат при операцията нерв, но водихме разговора си за Ботев с разгорещение.
***
За невестулката пък разни понятия и поверия витаят сред народа, но все около представите, че е полезна и опасна. Че невестулка, не се гони от къщи, не се убива, не се закача, но и че не е тя като котката или кучето податлива на опитомяване. Била отровна, човек умирал от ухапването й като от змия. Не е вярно. Истината е, че раничка от зъбите на невестулка лесно се инфектирва и тъкмо от това може човек да умре, а не от отрова. Тъй знам.
В къщата ми, под пода в кухнята, живя две зими край отдушника в каменния зид невестулка. Спокоен бях, защото нравът й ми допада. Тя гризачите ги унищожава не за да се нахрани и толкоз, а поголовно и колкото й паднат. Всява ужас и сред най-едрите плъхове, от които и котараците се боят. Изоставеното леговище на моята невестулка ме пази и сега от нашественици. А невестулката разчисти ли ги в някое място, преселва се другаде. Хора тя не напада, но ако я зле предизвикаш, лоша е, свирепа и оттук са предразсъдъците, че е коварна, отмъстителна поначало спрямо човека и с отровна захапка.
Ловците и познавачите са на друго мнение.
***
Видях за пръв път Б. Делчев в изд. „Български писател”, на работното му място. Мисля, че през 1961 г.
Бе късна и хладна есен.
Радой Ралин ме заведе. Работихме с него във в. „Литературни новини”, който бе после скандално спрян през пролетта на 1964 г., а Радой го напусна още преди това и отиде да създаде „Фокус”.
Но често, особено в началото, ме повеждаше извън редакцията, за да посетим със служебни цели един или друг писател. Нему, на Радой, дължа познанствата си, а и сближаването ми по-късно с мнозина видни люде на българската словесност. Повечето са сега покойници. Когато мисля за тях, душата ми се стопля. Човек без такива спомени е боклук.
Стаята на Б. Делчев бе мрачна и цялото издателство ми се стори неприветливо и запуснато обиталище на сектанти. Нямах и представа какви може да са. Не знаех, че там са работили тогава неколцина майстори на перото и първокласни, а не мързеливи редактори.
Вероятно стопанинът на стаята ще да е бил по онова време главен или заместник главен редактор и Радой бе дошъл да узнае и уточни какво ще излиза наскоро и как да отразим тия книги в „Литературни новини”. Той беше неизтощим на идеи, форми и хрумвания.
Но само две неща ясно си спомням. Че на електрическата печка Б. Делчев си топлеше чаша с бистра водичка, защото я пиел вече само затоплена. Използувах след време това обстоятелство в една пародия за него като мемоарист.
Другото беше, че Радой взе да хвали възраждането на Н. Фурнаджиев като поет, а Б. Делчев му каза, че Фурнаджиев се е завършил в книгата си „Дъга”. Точно ми се заби заглавието й, защото не бях я чел.
А спора не си спомням до края му, но всеки от двамата ще е останал на своето си. Б. Делчев бе неотстъпчив, като кажеше нещо, а Радой спори винаги по-меко и уж отстъпва, но все като добавя нови и нови доводи. Тая му способност и задоволява, и обезоръжава противната страна. И всичко като че мирно завършва, без убити и ранени.
Странното е, че тогава не видях Б. Делчев, какъвто по-горе го описах — нервозен, жестикулиращ събеседник. А би трябвало — как иначе?
Значи е бил друг. По-спокоен, дори отпуснат беше, по-сдържан в телодвижения, макар и в приказките си категоричен.
***
Обикновено Радой, като тръгнехме към нужния нам писател, ми споделяше за него най-различни свои впечатления — що за човек е, какво е писал, в какви събития се е забърквал и на какъв хал е сега.
Радой знаеше много повече от всяка история, или не дай боже, литературна, пълна с погрешки енциклопедия за съвременните писатели. Той не ми казваше, но от разговори с него и други у мен се зароди и с годините закрепваше идеята, че партията кога по вече, кога по-малко, но винаги подозрително и враждебно се е отнасяла към българските писатели — все буржоазни, все западняци и либерали, все модернисти, индивидуалисти, все чужди уж на народа, на работническата класа и нам що си. И като че най-жестоко бе съдила и отричала дори комунисти писатели, ако се отклоняваха от изуверското сектантство, сахарски сухите догми и безплодната лъжеестетика на подправения марксизъм. Но това е голяма тема и ако вкратце се развие, дебел том ще се получи.
Радой не можа тогава нищо да ми каже предварително за Б. Делчев, защото из пътя през пл. „Славейков” (редакцията ни беше над кино „Култура”) и по „Гр. Игнатиев” поне десетина души го спряха по нещо да питат или да му кажат и още два пъти по толкова пъти го закачиха с неговите „чокселями”, „котето” и пр. Той вече крачеше не по улици и площади, а по високия хребет на растящата си популярност. Много й дължи той, но преди всичко неприятности, уволнения, обиди, клюки, наказания, клевети и какво ли не. А после чак славата си на сатирик й дължи, на изобличител. Криеха се зад гърба му и хихикаха срещу власт и властници, а при някоя пукотевица се разбягваха и го оставяха сам. Или само с неколцина приятели — и те под око, и те в черния списък. Но Радой продължаваше, идеите просто бликаха от него и аз си спомням, че това бе нещо като че съвсем лесно и просто, и когато влизахме веднъж в парка и видяхме забита в тревата край езерото бяла табелка с надпис „Пазете тревните площи, те са ваши”, Радой каза: „Пазете доносниците — и те са ваши.”
За Б. Делчев не успя да ми разкаже и аз го възприех направо и без |обичайното и щедро посредничество на Радой. Не знам дали бе по-добре това, но така е. Всичкото го пиша по мои си сведения, субективни и откъслечни и не е то изследване, за да се извинявам, че е непълно. А изследвания ще се появят.
***
Б. Делчев започва като критик и есеист много самоуверено. Чинело им се на някои млади литератори, особено „партийни”, през 30-те години, че тайните на изкуството са вече в джоба им заедно с речта на Горки за соцреализма и с последвалите я теоретични разработки от разни писатели, критици и чиновници. У нас този термин бил забранен от цензурата и затова се проповядвал като „новият реализъм”. И всички се сещали за какво е дума и само цензурата не се демек сещала.
Каква ирония, възродила се и в наше време, когато пък цензурата е нащрек в случай на използуване понятието „реализъм” без „социалистически”. Но аз съм за цензурата! И няма ли да скучаем без нея? И кой ще ни разсмива? И дали да не основем едно комитетче в нейна защита?
Повярвал е бил и Б. Делчев, че светая светих се е отворила най-после и че „като преодолява грешките на всички досегашни школи, новият реализъм се утвърждава като най-значителното литературно направление до днес”.
Под есето се топорчи злокобната „1937” година.
Съгласен съм, че Б. Делчев не е знаел множество събития, а и не е искал да вярва на българския и на френския буржоазен печат за терора в Съветска Русия, за скалъпените процеси, за лагерите и за масовото изтребление на непровинени люде, както и по-късно не вярваха у нас, че Тр. Костов е просто жертва на бандитите, на касапите от НКВД и любознателните им нашенски чираци.
Съгласен съм, че и във Франция като е бил, за да следва в парижката школа по изкуствата, пак не се е поддал на буржоазни пропаганди. Приемам.
Но друга е работата, щом за литература говорим, Б. Делчев, когато пише в 1938 г. за прозата на Константин Петканов, слага в основата на всичко обстоятелството, че „неуклонно г. Петканов продължава да стои върху позициите на среднозаможния собственик”.
А не е ли елементарно да помислим доколко е съществено това за художествените възможности на автора? И от имотните позиции на кои българи Иван Вазов е народен поет? Или Дебелянов, когато пише за разблудната царкиня? А Ботев, като е бивал даскал, и Войников, и Пишурка, щом също са даскалували — тях как ще ги преценяваме? И не е ли тая методология била всякога боздуганеста и гламавщина? И по какъв начин драматургът Л. Стрелков, ярък соцреалист, можеше да преодолее грешките на някой си Шекспир?
Не уважавам оправданията на заблудилите се невежи.
Великото време на умствено заслепение се засили и проточи след войната, разпростря се и у нас и породи освен жестокости и глуми, още и неизтребимия дилетантизъм на нашата критика. Тя и до днес изучава, критикува, оценява и пр. литературата, но вече не желае, а и сигурно не може да я чувствува. Щура се между журналистиката и структурализма и във всичките си разновидности на практика е равнодушна към литературата като художество. Започна се с това, че натириха Дим. Димов по квартални събрания, където и махленските бабички го наставляваха как да преправи „Тютюн”, и се стигна до точката на колебанието сега: дали „Хайка за вълци” е роман за ТКЗС или частично само, и какво там още има. И нищо съществено не съм прочел за тоя роман като художество на Ивайло Петров за човека.
На Б. Делчев драмата беше в разтревоженото му съзнание за похабени сетива и в изтощителните усилия за тяхната рехабилитация. Но далеч по-малко школуваният идеологично Илия Волен си остана за него недостижим познавач на словото като жив организъм. Той самият го казваше и само си даваше кураж, че изгубеното може да се навакса. Беше като в менгеме. Връз него се сипеха и безпощадни бодли от най-високи места, отдели и канцеларийки.
Как може да работиш в такива условия, без да пробуксуваш в едно или друго, аз не знам.
Книгата си за Христо Ботев (опит за психография) Б. Делчев писа с много проучвания, мерак и писмена дисциплина. Подробност някоя си неясна го мъчеше с дни и седмици. Например как е малкото и бащино име на убития лично от Сергей Нечаев, шумния руски терорист, негов съмишленик, а сетне супостат — студента Иванов. Даже впрегна и мене в това — с писмо, с подканвания по телефона и при среши в кафенето. Е, най-после му изнамерих, а то и не беше ми трудност, че се е казвал Иван Иванович Иванов, и Б. Делчев се уталожи, като че отведнъж разбрал колко в случая цялото име на студента не допринася нищо за психографията на Ботев.
Но тъкмо това ни беше и сближило напоследък — Ботев, от една страна, и увлечението, от друга, до педантизъм в изследванията. Комплимент беше да си докажем кой от нас е по-голям педант и всеки с ръка на гърди признаваше на другия предимството, макар че кел файдон?
Съм за педантите, съм за педантизма, но и разбирам, че сам със себе си той не се изкатерва до въжделения, големия резултат. В края на краищата в цялата „психография” се стига през пет или десет страници до все едно и също: че Ботев е натура силно емоционална, но в равна степен и рационална.
Това може да се докаже и в размера на два вестникарски подлистника. Избегнах да похваля Б. Делчев за тая му книга, но и мълчанието ми също бе израз на лицемерие.
Не е причината, че самият аз не съм критик и уж поради това нямам право да се произнасям. Човек, който е писател в по-общия смисъл, пише и критически отзиви, дори студии, дори книги за литературата. Защо не?
Друго ме е въздържало много пъти и не само по адрес на Б. Делчев, а и на други критици.
То е, че в българската литература, освен да си избереш професията на критик, по-голямо зло не можеш си повика. Те са обаче сторили този избор и това поначало чест им прави.
Не са ли измежду литераторите ни тъкмо критиците, които най-много, и то киснати, затова и най-жилави тояги отнесли с бащински гаврословия барабар от недоуките наши всенаставници?
Б. Делчев не си спомняше първата ни среща в издателството, защото кой ли бях аз, но първото ни, макар и задочно стълкновение не бе забравял, както подразбирах.
То беше по моя вина.
От ветрец на ветрец съм писвал пародии, някои съм и печатал. Мисля, че са иронични, но добродушни. Било ми е весело и смешно всеки път, за да се вживявам в пародирането, а веселият не е зъл.
Няколко пародии вкупом бяха излезли в Литфронт, с тях и една за Б. Делчев. Тя беше в първо лице: „Аз така, аз инак...”. Пародирах начина му да пише за еди-кои си спомени, но с обширни уводни части първо за себе си. А спомени пишел, защото пиел вече само топла вода — било, сиреч, време за мемоари.
Пиперецът по-нататък беше, че след като е дълго бил в Париж и разказва за него и себе си, но там не се бил запознал с мене, сетне и в България не сме се запознали, той ме видял за пръв път в кварталното читалищно салонче, където съкварталците са изложили тленните ми останки за поклонение. И много се зачудил, че съм умрял, и все една мисъл му се въртяла, че И. П. не е умрял. И от тая мисъл, че не съм умрял, му ставало още по-тъжно.
Никой от пародираните автори не ми се е сърдил, даже и Васил Попов, известен сертлия. Нито Радичков, ни Д. Цончев, Йорд. Вълчев и пр. Привидно и Б. Делчев.
Но скоро пък той в сп. „Септември” напечати фейлетон за мене и направи на бъзе и прах една моя рецензия за книга на поета Иван Пейчев.
Никога Б. Делчев не би удостоил нищожна литературна рибчица, каквато си бях, с такова губи време, да седне и цял фейлетон да й посвети. И то с настървение, да го кажа, невестулско.
Разбрах естествено, че е зарад безобидната пародия, и не се подразних. Напротив. Договедих се, постарому казано, че тъй че сто удрян критик, тъй пречувствителен вече, не му е до смешки за негова сметка в Литфронт, а бе в правото си да ме цапардоса и по-зле, за да ми уври, че хлапашки закачки не са за всеки гръб, особено за разранен.
Само веднъж и много по-късно, в годините на сприятеляване, намекнах на бай Борис за тази история, но той не пое никак, а ми даде да разбера, че предпочита да я сметем под пепел.
Тук аз си я спомних единствено като възелче от два литературни факта, не твърде важни, но оголващи при съпоставка една кървяща черта в характера на Б. Делчев: никому да не е „длъжен”.
На пъти и дори често оставах с впечатление, че разговорът с Б. Делчев бе осеян с разни „табу”.
Опитвах се да го заприказвам за първите му книги и той веднага ме пресичаше.
Същото и по повод на някои писатели. Поне десетина от най-видните чада на конюнктурата не желаеше да ги дори споменаваме. В смисъл: „Той (еди-кой си) не съществува за мен.” Или „Неговото (на еди-друг си) име не желая да чувам.” Не иска ще да говорим за 1958 г., за 1963 г., ако бе за нещо, пряко свързано с него, с Б. Делчев.
Но сигурен съм, че тия „табу” са възниквали по-късно и че преди, по време на самите случаи, Б. Делчев е все пак споделял огорченията и душевните си мъки, но с близки му люде. А системата на „табу” е изработил по-късно, както и друго едно свое качество: чувал съм го да се сърди, да се гневи, но никога напоследък и да се оплаква, което в наши дни е най-разпространената форма за разговаряне. Дори не изслушваш оплакванията на събеседника и започваш със своите: „А пък аз...”. И минавате в дует из опера, която всички сега пеят наизуст и със запушени уши.
Тия „табу” у Б. Делчев бяха като най-тежки присъди за неща и хора недостойни: на забрава, на небитие сякаш ги осъждаше.
С друга, макар и сходна метода той изпадаше в крайности, които човек не може всъщност да следва на практика. Например: „Докато К. е във вашто списание, от мене материали няма да искаш!”
— Но къде по тая логика — възразявах му — ще печатим, като във всяко списание или вестник си има по един К., че и по неколцина?
Б. Делчев се съгласяваше с доводите ми, но от противната на тях логика не се отказваше. И хич не бе го грижа, че и въпросните К. не ги е грижа, дето той не печати „при тях”. Разбирах, че Б. Делчев си е създал и един фантастичен, свой, по-справедлив свят, за да се отбрани от действителния, в който живееше, но осейваше с отрицания и „табу”.
Съюзният живот на писателите бе също алергична област за Б. Делчев. Престанал беше да ходи по събрания като някога и да се изказва публично. Просто не желаеше, а не от страх, да се закача и да бъде закачан. Подобно, ако не и същото поведение спазваше и Атанас Далчев, колкото и с флегматизма си да се отличаваше от пъргавия свой съвременник. Презрително стояха те на разстояние от групички, сборища и сборичкваници.
Но че старите навици пулсираха у Б. Делчев, бе явно. За политика той говореше, но повечето на „външни” теми, в което прозираше и отношението му към „вътрешни”. Например за преустройството в Съветския съюз. И другаде. За книги там, за писатели, за вестниците и списанията. И вече казах, че из нашата класика постоянно обсъждахме проблеми. Така беше и за други покойни писатели, но от по-ново време. И все пак?...
И все пак не ме е напускало никога убеждението, че у Б. Делчев това не беше главното, най-нужното за него и не разгръщаше то стихията му на критик, защото истинското му, според мен, призвание бе да се занимава с критика на съвременната, сегашната литература. Към нея би се отворило сърцето му и пак би писал. Той имаше нагласа, доказана отпреди, да дири и изтъква млади таланти, а и да ги защитава с полемика, с рецензии, с редактиране на книгите им. И успоредно би хвърлял в паника новоизпръкващите, а и застаряващи сиви мишоци, които спокойно сега заглаждаха косъма и къде заплашително, къде издевателски се зъбеха на безпомощната критика или я приучваха да мушморочи около тях.
Зоната за текуща литература бе запретна за Б. Делчев и той го знаеше с вгорчения си опит, а и всички го знаехме. Но менят се времената за живите, значи, и за покойниците ще може не само да се знае, а и да се каже точно и подробно какво, кога, къде и от кого...
II.
Обичайното преди не беше да си запишеш, за да не забравиш, а си връзваха конче на пръста или възел на носната кърпа. Погледнеш и се сетиш. Макар че — всякога ли?
Такова едно възелче ми беше вързал в паметта Радой Ралин: че „много е ценен тоя филм” и че „само Сашо Геров можеше да събере Атанас Далчев и Борис Делчев да се снимат заедно...”
Често ми идваше подхвърленото от Радой наблюдение, но все като с възелчето, както става някой път: сещаш се, че си го вързал, за да си спомниш, че... но какво?
Все не успявах поради разминавания в паметта ми да срещна въпросното „казано” с Радой Ралин, за да се разяснят.
И едва наскоро това стана, но някак неудовлетворително. Той с мои, наложи се, подсещания трябваше да си припомня изреченото преди двадесет години, когато за Ал. Геров правиха документален филм, и да си служи с „може би съм искал да кажа...”
У мен бе залегнало впечатлението покрай Радой, че някаква сянка на неприязън е тъмнеела между поета Далчев и критика Делчев.
Но не била тая, според както ми сега отговори Радой, причината, дето е отбелязал съвместното присъствие на двамината във филма.
И може би там седяха те един до друг?
А била е причината вероятно, че Далчев ги смятал „превземки” тия неща — нарочните кадри, цели филмчета, четения пред камера.
В книгата му „Фрагменти” се дори пише от него, че лириката, интимната поезия не е за декламации като гражданската примерно. И че наум когато я четем, тогава усещаме оригиналната й сила и проникновение. Не цитирам точно, а предавам смисъла, както съм го усвоил. По тази причина Далчев бе сдържан към поети като Маяковски, Луговской (когото превеждах и давах на Далчев да го чете) и към поети български, които подражаваха на тия традиции.
Така или иначе, но загадъчни за мен в продължително време, думите на Радой ме бяха накарали да мисля за взаимоотношeнията на Б. Делчев и Атанас Далчев. И като че във въображението ми те все повече се учудняваха.
Сега нравите са други и непременно ще се изсили някой колега от онези, които никога нищо не казват пряко и направо, а всякогаж „.директно”: какво е имало да мислиш, като си можел да идеш и да ги питаш двамата, нали си ги познавал?
Като че така е, драгинко, но тия писатели, които съм добре познавал и тачил, не са като ония, при които ти мислиш да дотропкаш и да им директно разанкетираш вярата. Нито с теб си приличаме, да ме прощаваш.
Да подпитвам Далчев и Делчев какво едни за другия мислят, бе за мен деликатно и неприемливо, както и сега го чувствувам, пък и безполезно.
Като по-рязък, Б. Делчев щеше при Радой да ме прати за разследователство по въпроса и никак не си представям, че пък Далчев би откровеничил пред. мен за същия Б. Делчев, ако бе нещо извънлитературно. Не би ми отговорил, а и бих паднал с няколко градуса в скалата му за нравствени проби. Не беше той никому съмахленец. Язвителен до нокаути. Ат. Далчев не удряше никого с отворена ръкавица.
Веднъж стана дума за него и престарелият проф. Константин Гълъбов, човек речовит и саркастичен инак, внезапно и уточнително попита за някогашния си млад сътрудник в кръга на „Стрелец”: „Кой? Далчето ли?”
А Далчев бе почти в пенсионна възраст. С това умалително хлевоустият и безпощаден перущенец изрази своята нежност към човека и поета, който не беше изменил на някогашните добри представи и надежди за бъдещето му.
Питал съм Далчев за работи литературни и край тях съм научавал и повече, и житейщини, но все на ниво високо.
Например аз съм го питал защо е избрал чуждицата „Фрагменти”, а не съответна българска дума.
— Борис Делчев го предложи това заглавие.
Обяснението на Далчев по-нататък приличаше самото на „фрагмент”г но аз не го помня цялото.
Каза: „Отначало и аз не го приемах това заглавие.”
После добави защо и как.
Началото на следващия, условно казано, абзац бе: „У мен се въртеше нещо около „Изречения”.
Тук ми напомни оня си фрагмент, в който се чуди как той, автор само на „изречения”, може, като се сравнява с писателите на дебели книги, също да си мисли, че уж и той е писател.
Накрая, като потвърди, че се е съгласил с Б. Делчев и не възнамерява при друго издание да променя заглавието, додаде: „Понякога и чуждица може да освежи
понятието, което инак е по-добре да го кажем с българска дума.”Впрочем Б. Делчев е написал за Ат. Далчев спомени и за отношенията им на автор и редактор. Така че ще говоря за неща извън мемоарите му.
Предполагам, че в работата над „Фрагменти” редактор и автор са били като пила и кремък.
Далчев е художник и там даже, където теоретизира, докато Б. Делчев имаше усещане за художество, но почти никъде не е художник в това, което е писал. Той си остава критик в самото качество на мисълта си, сградена винаги логично или по-точно, с похватите на логиката. Според него най-хубавото във фрагментите на Далчев било, „че те карат да мислиш”.
А да чувствуваш? Съвсем очевидно е, че всеки фрагмент на Далчев е породен от едно чувство, което е после овладяно и изразено в мисъл. Той може и да я развие нататък, да я направи приемлива и за сухия литературовед, но всякога е тласкан от чувството, а не от хладния силогизъм.
Далчев казва например: „Хуморът е веселата смърт на поета.” Б. Делчев пък започва един от фрагментите си така: „Хуморът е весела разправа с порока, която завършва с морална победа над него.”
Нещата се открояват с различие много рязко. В изречението на Далчев има поезия, чрез която го възприемаш или отхвърляш по чувство, но без всякакви разсъждения и доказателства. У Б. Делчев казаното пък изисква допълнителни доводи и доизпилвания в логични постройки. И той е наистина принуден там, във фрагмента си, да продължи, че ако пък няма победа, то смехотворецът заболява от ипохондрия и най-сетне фрагментът угасва с немощното „който се интересува от подробностите, ще ги намери в биографиите на великите хумористи”.
А щом се намира там, и дори в подробности, то какво ново, питаме се, ни казваш ти? Освен това има и велики хумористи, които не заболяват от ипохондрия. Значението на целия фрагмент се стапя и изпарява. Аз го напомням не като несполука само на едно твърдение, но показвам, че разсъдъчността е определящо качество в мисленето на Б. Делчев.
Откъса взех от книгата му „В късни часове” (1976 г,), която прочетох още преди той да ми я беше подарил. Тя е с разяснително подзаглавие, но вече с три чуждици: „Миниатюри. Фрагменти. Профили”.
И дребни, и по-значителни са в нея белезите от неусетно усвоено влияние на Далчев. Но и друго е характерно. Че Б. Делчев на всяка цена е искал да го потули, да го напълно преформира у себе си и да го прикрие от читателя. Никога не би го признал, защото се е наистина борил с не го, дори би възнегодувал, би посочил, че даже и полемизира с Далчев, оспорва го.
Уважението му към Ат. Далчев стигаше дотук — да не признае каквато и да била зависимост от неговите „Фрагменти”, което е само по себе си вече една зависимост.
Най-малко искам да уверя с това, че „В късни часове” не е книга самостоятелна.
Друго е, което смятам и в момента изплува у мен откъслечна подробност: че след като беше прочел първата ми книга „И пак да си спомниш”, Б. Делчев бе някому казал, а той ми го предаде: „Този човек ще стане миниатюрист.”
Общо взето, не позна и никога не съм му напомнял казаното, което и повторно чувах за себе си. А ми дойде като подмога тук, че Б. Делчев се беше. трайно „впечатлил” от тая форма на писане, щом е даже я дирил у мен и в това аз също съзирам нюанс от влиянието на Далчев.
Така че „В късни часове” не е подражателство, а изцяло е в стила на Б. Делчев, оглежда се в нея характерът му, а не е отражение само на разбиранията, познанията и мисленето му. Той пише там и за изобразително изкуство, като познавач, и за философия, не само за литература и житейски впечатления.
Все пак при първото четене аз нещо й се възпротивих на тая книга. Не беше както сега я осъзнавам и харесвам.
На ирония тогава ме подбиваше и при среща с Далчев, случай на него ден, му казах: „Като четох твоите фрагменти, струваше ми се, бай Атанасе, че лесно се пишат...”
Той ме погледна озадачен. „... А като прочетох на Борис Делчев сега фрагментите, видя ми се трудна тая работа.”
Атанас Далчев подприхна, но с присъщата му сдържаност, която не отпушваше този му смях и той разтърсваше отвътре възплътното шишкаво тяло.
Да чуе за себе си похвала, му беше радостно и смущаващо. С глас се разсмиваше по други поводи.
А сега с думи нищо не каза и с нищо друго, дори жест, не изрази несъмненото си чувство за превъзходство, както е истина, че той бе искрено благодарен на Борис Делчев. Казал ми беше по-рано, че негова именно е била инициативата за „Фрагменти” и той проявил за стъкмяването и излизането й такава упоритост, на каквато самият Далчев, макар и автор, не бил способен.
Б. Делчев обичаше да прави книги. Да ги съставя, да ги редактира педантично. Да ги предизвиква у автора, да го подканва, даже пришпорва. В тоя смисъл имаше талант за сътворчество и сам се наелектризирваше до преувеличения и крайности макар и от най-благородни подбуди. След години съзнаваше тия си подхлъзвания, но в мащаб „общо взето”. А опреше ли до конкретни примери, тутакси стъпваше на зенгия.
Така аз не можах да го разубедя в никоя от поправките, които бе правил на Ал. Геров и които забелязах при едно мое пък съставителство, а Геров ги потвърди, че са на Б. Делчев.
Хубавееха се те — наистина „логични” и по логичен път неотрицаеми. Но си бяха лепенки и протези, които обездвижваха безсмисления в някой миг, но неистов от поезия гърч на стиха.
Чудното е, че Б. Делчев пръв би протестирал срещу подобно вмешателство, ако можеше да го почувствува като човек страничен. Тъкмо на тая тема изричаше ядни и верни мисли като тази от „В късни часове”, че поезията не е нещо достъпно за всички, което може да се заучи, а тъкмо онова, което не се заучава и съществува като неповторима даденост.
Лично мен Б. Делчев не е притискал, когато ми беше рецензирал пред издателството книгата „Впечатления”. Рецензията му си спомням с бележки, но не задължителни, а пожелателни. Например, че заглавието е по-тясно от съдържанието и не го покрива.
Също и устно ме убеждаваше, че губя, че било наивна скромност моето заглавие, но такива бяха доводите му, а не от рода „повече ги разбирам и си длъжен да ме послушаш”. Не. Такива работи — не. И лично ми е писал неща, които ме ласкаеха. Завиждал ми де, че умея да беседвам сякаш с читателя задушевно и пр., а не да му съобщавам текстове със сведения.
Да уверявам, че съм равнодушно приемал такива думи за себе си, не мога. Приятно е всякому человеку да го похвалят. Но и всякога съм съзнавал, че подобни приятни внушения ти не можеш провери сам доколко са верни за теб и нищо чудно да хлътнеш в суета сует, в самодоволство и, значи, в оглупяване. Изобщо смятам, че повече са пропадналите писатели от хвалби, отколкото от оспорване и пренебрежения.
При всякаквите си различия Б. Делчев и Ат. Далчев са някак и заедно, спътници са в паметта ми. Ако пиша за Далчев по-подробно, ще се появи там нееднократно и Б. Делчев. Може би ще кажа тогава, че Далчев, когато се опитваше да бъде чисто критик или рецензент, в случаи малко служебни, приложни, не оправда препоръчителните си оценки и характеристики за някои поети и по-вярно е онова за тях, което съм чувал от Б. Делчев, и тъкмо по повод мненията на Далчев за тия поети.
Но не са тук Далчев и Делчев на везни, които ще се мъча да уравновесявам зарад симпатиите ми, да не кажа повече, към двамата. Бездруго ще е празна работа и непривлекателна. Но имаше в житейската им участ от едни и същи резета и топузи.
Що пъти се престараваха да сринат Б. Делчев и той отново след години трябваше да се възправя. В тия моменти е бил сякаш и за него създаден куплетът, който Далчев е написал за себе си:
Мълчах години непрестанно
с опустошен от мисли лоб
и днеска от това мълчание
излизам аз като от гроб.
И тъкмо Б. Делчев му беше протегнал ръка за тази първа след принудителното мълчание книга „Стихотворения”, и пак той бе нейният редактор.
Злорадствувам дори, че Б. Делчев си остана непримирим, а донейде и проклет. И диво, като печенег, ако щете, злорадствувам, че мнозината му врагове не дочакаха да го видят овъргалян и отчаян, опиянчен и повреден. Той имаше душа на петле. И ония, макар и през зъби, му признаваха заслуженото като свое поражение.
Изпратихме го пеша през целите орландовски и нейде зад еврейските гробища, скриптящите релси на трамвая сигурно го будят в късни часове. Презираше отдавна като далеч от истината всичко величествено и беше почувствувал Помпей не с форума и с Къщата на мистериите, а с незлободневните отживели и полуизтрити надписи „Гласувайте за Флавий, най-добрия гражданин...” или „Има лошо куче” пред входа на патрицианска вила, или с разровената глуха пустош на коловози, издълбани в настилката...
Подигравахме с бай Борис и предизвиквахме съдбата. Грешно е, мисля си, че се веселяхме с дяволщини, кой от нас каква смешна и лукава индулгенция за другия педантин ще напише, ако той го превари. Не сме ли сега и двамата наказани?
III.
Трябва да се върна към Ал. Геров и към филма за него по повод, че навършваше петдесет. Но то си беше и някаква поредица от филми за културни дейци, която телевизията бе предприела за образуване на нещо като „златен” фонд . Разбира се, налудничавото хрумване, че сме в нов златен век на културата си, не беше още щукнало в ничия глава, така че инициативата за тоя филмофонд няма с него връзка.
Спомням си, че бях гледал вече филми за Н. Фурнаджиев и за Мл. Исаев (без когото бива ли?) от тая поредица.
За да не излъжа, ще притъкмя, че каквото съм запомнил, бе заснето по начин еднообразен: поетът стоешким или седнал чете свои стихове. Малко преливане в пусто, малко музика... Дано съм неправ. Тромави и слабоизразителни ми се видяха тия филми-прощъпалници в темата.
Ал. Геров, както винаги, се вдъхнови нещо свое да направи и сам да си бъде сценаристът, пък аз да му , каза по телефона, помагам, което бе ненужно, а и неосъществимо. Той беше се вече програмирал, отсякъл бе как да стане, и докато ида от нас до тях на „Цветна градина”, сколасал бе да нахвърли сценария. Така, за щастие, аз нямаше какво да се бъркам и да бездруго нещо поразваля. Опази ме господ.
Имах префърцунена от важност представа как се пише сценарий, и то висока материя сценарий, а не какъв да е. И дали тогава, или по-късно не похабих на същия тезгях един публицистичен телеопус за Бор. Ангелушев? Кая се...
Сценарият на Сашо ми се видя тъкмо какъв да е, като го прочетох на прима виста, и не можах да се отърва от впечатлението, че нищо няма да излезе от тия два-три листове, небрежно и едро изписани.
Едва сетне почувствувах, дори още по-сетне, че сценарият беше прост и човечен като старата от сюрмашки грошове струпана къща на Герови, хартиен, въздушен, ту облян от слънце, ту полегнал на шарена сянка сред бушуващите вишни и люляци на градинския двор.
О, той вече не съществува, скъпи мои, дворът на Герови, ни градината, ни къщата им. Погълнаха ги в пропастта си изкопите на блокове, които нищо не могат да разкажат за този обитаем зелен свят, в който са писани стихове за вселената и вечността.
В сценария и филма бихме могли да видим обичната нам старица Куна, майката на Геров – набожна, себежертвена и властна, съпругата му Тамара, брат му, артиста Георги Геров, цялото изобщо домочадие.
Гръбнак на сценарното беше, че след кратък предислов на Сашо ние, представени от него, трябваше да прочетем или наизуст кажем всеки стихотворението, което беше му от Геров посветено: Атанас Далчев, Борис Делчев, Радой Ралин и аз.
Ала – така си спомням – други две стихотворения издекламираха още Георги Геров и поетът Димитър Стойчев.
Наша сцена беше скованата от посивели дъски маса и скамейка в градината. Наоколо чирикаха врабчета. Черният, лъскав и огромен котарак на Тамара и Сашо, се мярна и изчезна.
Все пак трябва да се види самият неописуем филм. Режисьорката прояви благоразумието да не се меси в сценария, нито в разпорежданията на Сашо по сцената, и незабелязано ръководеше оператора и целия си екип.
Б. Делчев чете посветеното му „На път” старателно и звънко, а Далчев – бавно, отчетливо, като натъртваше на всяка дума и я оставяше да откънти в паузата между тия слова за зидарчето, което е завело майка си да я черпи боза с първите свои спечелени пари. „Нека малка аз да взема...”, казва стеснително майката, но то повторно вика на Бозаджията: „Две големи!”
Далчев повдигна тук ръка с разперени два месести пръста.
Не съм виждал по-жива илюстрация.
Радой чете хубаво – като че свое стихотворение, в което е влюбен и се съизповядва, а аз се усещах с катинар в челюстта и гласът ми, както го чувах, беше се отчуждил.
Но всички бяхме тъй радостни.
Б. Делчев бе свой човек у Герови, особено за майка Куна. Как не! Бе толкова направил за Сашо като съставител, критик, редактор и приятел. Бе изтърпял от него сума невъобразими капризи. Той ги изрежда подробно и документирано – точка по точка – в един свой спомен или „вместо фейлетон” : как са работили със Сашо и как поетът отстъпвал на редактора си нещо, за да го сюрпризира с нови изисквания и спънки.
От редакторския опит на Б. Делчев, а и от себе си извлякох нещо, което бай Борис никога не схвана. С Геров трябва да се оправяш според неговата система, а не по своята, ако искаш да постигнеш желаемото. Лесно е тогава да го склониш или да стигнете до компромис. Иначе да се наложиш не означава да го убедиш. Може след време пак да сърбаш предишната попара.
С разбиранията си не подценявам Б. Делчев. Той не е бил и като редактор в рамките на „от – до”, а способен да се бори и с Черни връх, за да излезе книгата, както той я предвкусва.
Много добре знаеше той , какъв е Геров. Дори смятам, че с право го ревнуваше от по-късните му почитатели и гледаше на тях с подозрение: съзнават ли и те в дълбочина поета и поезията му, в която най-сложни изживявания са изведени до най-простия изказ? Когато някой почваше да хвали Геров захласнато и безразборно, аз предпочитах да се словоизпразни и да се разкара, но Делчев го хващаха нервите: „Стига! Ти не разбираш”, му викаше – „У него има сума боклуци”. Никога обаче не даваше примери, каквито наистина може да си наскубе човек из творчеството на Геров.
В ония години Б. Делчев се изказваше пред мен за Сашо с ирония и обич: „Как е нашият поет? Нашият остаряващ вундеркинд? Нашият любим гений?” Знаеше, че бяхме почти все заедно със Сашо и Тамара. „Ами Тамара? Ох, горката!”
Макар че тя не се чувствуваше да е горката. И защо трябваше да бъде такава? Беше великата и непостижима другарка на поета-чудо и остаряващото дете, което се вслушва в космоса и в мислите на гълъба и пухкавото глухарче.
Той с нейното имаше две сърца и две слети души. Жена като Тамара не отива на небето, тя идва от небето и никога , жива или мъртва, не напуска човека, когото бе засенила като орлица от житейските наши низости.
Това Б. Делчев го знаеше превъзходно и всичките му тия тюхкания бяха оперетни, присмехулни и доброжелателни.
Свадата им с Геров се изсипа върху нас, техните приятели, като градушка от синьо небе.
Геров я привика, но сигурно е чакал гръмотевичка само или дъждец да прокапе и отлети.
Появила се беше анкетната книга, а по-приемливо казано, дневникова книга на Михаил Тошков за Ламар. Най-своеобразната може би в тази серия, защото не е преднамерено планирана по тертип. Това си е мое мнение, но, изобщо речено, съжалявам, че доста други анкети с писатели не са вече възможни поради изоставане в спиритуалистиката.
Ламар бе тъй самобитна личност, тъй житейски колоритна, че в книгата е изместил дори и себе си като поет. И вероятно е добре направил, ако е било и нарочно.
Б. Делчев е харесвал отвреме още Ламар, писал е за него и смяташе, че е влиял на Вапцаров. На едно място из „В късни часове” се опитваше да го сравнява и с Далчев заради „веществеността” у двамата, но не успява, според мен, да убеди, че тая вещественост е една и съща. А за Вапцаров се съмнявам, защото главният влиятел там е неопровержимо Христо Радевски.
Та Геров, да се върна, прочел в анкетата, че Б. Делчев отишъл у Ламар, където често гостувал, и разказал между едно-друго, че Сашо получил орден, ама не бил доволен и Б. Делчев го посъветвал да пише „по-горе”, за да се успокои.
Било е разправено това, по датата на М. Тошков, на 6 юли 1969 г. – значи скоро след филма. Но Сашо научава този анекдот за себе си чак от книгата – може би в началото на 1978 г.
Какъвто си е припрян, сяда и написва, че нищо вярно няма, намесва и шкембе чорбата май, която Б. Делчев ял него ден у Ламар и пр.
Писмото излезе в „Литературен фронт”. Б. Делчев никога не му го прости и скъса с Геров. А сега може да се каже – до гроб.
Опитвах се много пъти да го разубеждавам. Не в самия факт, а за бишването на приятелство, градено с години, стихове и взаимна обич. Но бай Борис избухваше с думи и квалификации неудобни ми в писмена форма. Оставях го.
Все пак, ако е вярно, че е съветвал Сашо да пише оплакване „горе”, та уж да му минело, Б. Делчев се е всъщност и позабавлявал, но вероломно. Тъй го тълкувам.
Сашо Геров изпървом беше корназ и доволен, че излязло писмото, а сетне по нрава си взе да се колебае. Тамара му се караше, аз го мъмрех. Той се опита да се сдобри – по телефона дваж-триж, прати и писмо до Б. Делчев, извиняваше се в него, молеше го със сълзи, но всуе.
От нещо, което би останало хаплив и нервозен епизод, настъпи разрив и тъжна раздрипана история между двамина значителни писатели. Влезе и тя в списъка на ней подобни произшествия.
Мога дори да кажа кога за последен път се опитах да омилостивя Б. Делчев. Беше вкъщи у тях, а го посетих да го видя и да му споделя една забелязана от мен мистерия в „Защо не съм?...” на Хр. Ботев. Неукрепнал още, бай Борис – нали бе дума за Ботев – пак се поразпали . От едно към друго , заговорихме за Геров и аз поднових кандърмата , но пак същото – „прошка няма”. Но дали защото съпругата на Б. Делчев присъствуваше, той не кипна, не ми се скара, защото и туй биваше, а стана, донесе и ми връчи един лист, изписан на машина: „Ето прочети това, запази си го и повече не искам да говорим.”
Преди да прочета листа, предусетих, но не исках и после да повярвам, че всичко вече, за моя досада, ще е приключено.
Беше копие от писмо до Мих. Тошков, но писмо отговор: „Изразявам и писмено, както ти пожела...”
Всичкото е по случая с Геров. Изчерпателен и кратък обвинителен мемоар, за да се обясни произнесената без право на обжалване присъда.
Писмото не ще тук публикувам. Това си е право на Мих. Тошков, а мен бе дадено от Б. Делчев, но смятам, за сведение.
Нека си имаме уважението. Пък едва ли би могло сега да се появи зарад някои етични причини. Вероятно Мих. Тошков ги споделя. И за всеки само случай, тук съобщих за копието у мен и се надявам да се запази, пъхнато в книгата за Ламар.
Записал съм в ъгълчето му следното: „Бях у Б. Делчев на 25. VI. 86 г., сряда. М/у (Между) др. (другото) говорихме за Геров и тогава той ми връчи този „документ” по тяхната разправия. Б. Д. (Борис Делчев) още не желае „да прости” на Сашо. Опитах се да го разубедя, но... слабо му действува.”
Употребил е, значи, „документ” за писмото – и затова думата съм сложил в кавички.
А „още не желае” са си мойте илюзии за неокончателност.
Нищо повече неясно в записа.
Но си мисля, че баш в „Лит. фронт” публикувано, писмото на Геров е мязало съвсем на удар в тила. И стига да прегледаме кога и какво е писано в тоя вестник за Б. Делчев, пък и за колко други несъглашенци, не ще има нужда от коментари...
Скоро пак си говорихме със Сашо за филма и той все се безпокои, че е изгубен или унищожен.
Прав е. За да опазиш „златни фондове” , е нужна култура, а не само чиновници по тая част. Исках да кажа министри , но чиновници по-приляга за едно „запуши я тая”.
Запуши я.
Та сетих се тогава за казаното от Радой Ралин по адрес на Б. Делчев и Ат. Далчев, както и за сегашните му предположения. Не можеха ли някак да се уточнят ? Не бях по-рано съобразил.
Попитах го Сашо, как се отзоваха двамата, когато ги, казвам, покани да се снимат във филма?
– Съгласиха се веднага...
Не са имали, значи, нищо против да се видят наедно в тази лента.
Единствено там бихме могли да ги видим, както го е предрекъл Радой за тия люде – сложни са ми в себе си и помежду си.
И вече никъде.
Б. Делчев е описал в своята „В късни часове” кротките пререкания с обичната си съпруга за домашен ред и за разхвърляните книги, стари вестници, списания – тук на куп, там на куп.
Едни изчетени, други отложени да се четат някога, трети, за да са „документи” от мрака на столетието.
Описал е събирателството си като смешно необорима и безобидна страст.
Тия вестници и списания си ги представям и ги виждам сега с остаряващите им дати – прощален, скръбен, жълтеещ календар за битието на критика.
Мъчително. Всичко е мъчително.
© Иван Пауновски
