Беше в дъждовния, декемврийския Ленинград, в общежитието на улица „Митнинска” и съчиненията му, току-що преиздадени след забрава, тикна в ръцете ми Буличов, българист и почитател на Яворов, на градския подмолен жаргон и жестоките романси.
Край самата Петропавловска крепост — унила, безопасна и неправдоподобна — живеехме с разкоша на два прозореца изглед към Зимния дворец отвъд Нева. И също като в „Интернационал” — с Байбурди, персийски благородник и емигрант, вълшебник на таблата, и Шаблински, немец, който изследваше нелегалната журналистика на германски фронтоваци антифашисти. Наш атаман, събрал ни в тази стая, бе Степанченко, чистокръвен краснодарски казак.
Всички имахме вкус към необичайното и се готвехме да пишем за него.
Степанченко мечтаеше за Италия.
Със саблени удари я усвояваше на части от „Унита”, д’Анунцио, филми, карти и се озова там след време като кореспондент, а Байбурди начеваше кариерата си на професор.
Бе открил спомени на техеранец, все още жив, за разгрома на руското посолство през 1829 г. Тая загадка бе измъчвала Пушкин и безброй руски читатели. Фантастично престарелият очевидец свидетелствуваше, че посланикът Грибоедов отблъсквал с пистолети озверялата, фанатизирана тълпа и се бранил, докато таванът на подпалената сграда рухнал върху главата му.
— На — каза ми Буличов. — Чети. Да видиш — писател...
И като ми връчваше книгата, по лицето му, алергично и нежно лице, бяха избили петна от тебешир и кармин.
Писателите ние ги тачехме и ги брояхме на пръсти: Гогол, Пушкин, Достоевски, Лев Толстой... Не ми беше до Бабел. Опияняваха ме разказите на Зошченко, реабилитиран отскоро, но не и в университетските програми. Не го и препечатваха още. За диплома ставаше „Двойник” на Достоевски, повест налудничава, отричана, скучна. И сетне се разправяше насмешливо, че сред живите само аз съм я чел и някакви си двамина престарели академици.
Блазнеше ме с това, че Белински не я харесвал, а Достоевски я слага над всичките си идеи. Колебаех се. Не ми беше до Бабел.
Но двоумението е чуждо на модерния човек. Той се триуми. Късно вечерта взех томчето. Слязох после в читалнята, защото в полунощ гасяхме задължително.
Долу ме срещнаха укорни погледи на китайци. Обещали бяха на Мао последни да напущат. И сигурно цяла нощ са ме дебнали после, за да се юрнат към възглавниците.
Книгата зачетох заради предговора на Еренбург и продължих нататък. А нататък не можех да спра.
Бабел хвърли в душата ми куршумен дъжд и раздрани облачни ветрила. Каменливи бродове, несрета, скръб и решителност.
Оглуши ме с трясъка на тачанки, завъртя ме в кръвопролитна сеч и конски тропот край Збруч и Новоград-Волинск, Житомир и Чесники.
Лютиви, димни ветрове ме носеха над смълчани параклиси, обезлюдени селища и порутени синагоги. Усещах зноя на раните, отчаянието на степта и чувах стонове, дълги като версти.
Нея нощ аз изживях години, а после прегазих масите със задължителна литература и китайски трупове, разрових постелята си като таралеж и се повалих. Не исках да сънувам. Не исках да си спомням.
Исках да спя и да забравя, но не биваше да се запилее конят, поводите му бяха вързани за крака ми и враният Аргамак, подивял от недояждане, подсечен от седлото и некадърната ми езда, ме повлече, търсейки туфа неосланени треви.
В съня си виждах казака Степанченко, изгърбушена, вонлива свещ, и на масата — учебник по италиански, картичка с римския форум и план на града Рим, ошарен с огневи точки и траншеи.
„Нашата комунистическа партия”, къртеше от перото Степанченко, „е желязна редица от бойци, които проливат кръвта си на първа линия, и когато от желязото тече кръв, то това, приятелко моя Виктория, не ви е шега работа, а победа или смърт...”
Стените на стаята се люшкаха от сълзите, пламъка и въздишките на свещта.
„Убит е Тарди”, шепнеше Степанченко, „убит е Буличов, убит е Лухманников, убит е Гулевой, убит е Ликошенко... Прострелян е десният ми бял дроб и, значи, не мога да яздя, не мога и да се бия. В армията се отегчавам. Употребете вашето влияние, Виктория, нека ме изпратят в Италия. Уча езика и подир два месеца ще мога да говоря. В Италия земята тлее. Потребни са няколко изстрела. Първия ще дам аз. В Цека не споменавайте за това... Кажете просто — той е болен, зъл, пиян от мъка, копнее по слънцето на Италия... И ако не може, нека ме пратят в одеската Чека...”
И Степанченко продължаваше да шепне, а от клепачите ми се ронеха люспите на безсънието и конят ме отвличаше в пустините на нощта.
Събудих се по обед с отекли стави, бумтящи слепоочия и попукани устни. Спомних си, че Бабел е работил известно време в ЧК на петроградската улица „Горохова” 2. Имало е какво да научи там. На лекции, разбира се, не отидох. Не виждах и смисъл.
Отидох на Невския проспект и намерих къщата, която е пресъградена с размах и финландски камък, ирония, гербове и колони в разказа „Ги де Мопасан”. Тук трябва да бе живял адвокатът Бендерски, собственик на издателство „Алцион”, покръстен евреин и милионер, спекулант с военни доставки, близък на Распутин и съпруг на Раиса Бендерска. Тя била влюбена в Мопасан, превеждала го и поканили Бабел да й оправи преводите за „Алцион”.
Разглеждах без сарказъм сградата и вярвах на всички подробности в разказа.
Бендерска превеждала буквално, безизразно, безцеремонно и Бабел, също син на евреи, добавя – „тъй, както пишеха по-рано евреите на руски език”.
Но двамата се харесали. Не е важно. Същевременно той оправял и преводите.
С описанието на Раиса ми даваше по-късно пример Атанас Далчев и твърдеше, че не бива и самия Бабел да превеждаме точно, ако искаме да бъде вярно. Греша и аз, казваше, когато я допускам тая лъжлива точност.
Оригинала го нямам, но той беше превел: „Гледжосаните от чорапите й крака със силни и нежни прасци се изпружиха на килима.”
И прихваше, както го помним, с приятна, старческа лукавинка в цайсите и сякаш се оглеждаше в тази майсторска глеч, която бе положил в българския портрет на странната Бендерска — усмихната, ленива и упоителна, с голяма гръд, полюшващи се бедра и семитски, късоглед блясък в очите.
— Ако се позамислиш, каква хубавица е тя? — казваше Далчев. — Но Бабел те кара да тръпнеш по нея. Дяволска работа.
Наистина дяволска.
В „Ги де Мопасан” повествователят говори на слисаната чудачка за тайните на литературния стил и как е изсичал просеки в превода й, за да отприщи фразата на писателя, в която се лее и клокочи диханието на страстта. Говорил по-нататък за армията на думите, в която се сражават всички родове оръжия, и казал, че никое желязо, врязано в човешкото сърце, не ще го вледени така, както точката поставена овреме.
Тия правила ме въодушевяваха и отчайваха. Дни наред аз ги обмислях и всеки път стигах до извода, че не съм роден за писател. Не ще се науча да построявам изречението и думите в него да стоят непоклатими една до друга, скачени лакът през лакът като с катинарчета. И образите, сравненията и метафорите да бъдат свежи, току-що разцъфнали върху белия лист и неотклонимо точни като капчук в безветрена пещера. Когато си точен, съществителното намира единственото си прилагателно. Точността на две може да си позволи само гениалният писател.
Като воденични камъни правилата на Бабел стриха познанията ми в стилистиката, но тесто не стана и хляб не се изпече, защото опитът ми в писането беше нищожен. Пък и нямаше кой да ми разясни, че Бабел тъкмо затова има правила, защото никой не може да пише като него, дори ако спазва правилата му.
Вероятно писателството започва отвъд стилистиката на чуждите образци. Отвъд наложените норми за съобразяване със света, в който нещата са обичайни по размер, цвят, мирис и тегло.
Не казва ли поетът на любимата си, че „прегърнати, в дъждовна капка ще седим”? И никой не пита възможно ли е, защото виждаме, че е възможно, и му се любуваме в стиха, написан от Александър Геров.
Изобщо в изкуството няма ни правилници, ни друга мярка освен човечността на твоите чувства, памет и въображение, които са непостоянни величини.
След двадесет години аз не мога да чета Бабел със същата умопомрачаваща треска. И някак не съжалявам. А Хемингуей казвал, че дава милион, ако можело още веднъж да прочете „Братя Карамазови” за първи път. Какво е милионът — нямам осезателна представа. Не съм и американец, за да меря и невъзможното с парични знаци.
Незабравимо е първото четене. Но тогава не обърнах внимание на разказа „Ди Грасо”. Чувствувах, но не разбирах защо Бабел е неподражаем и голям.
Малко е тъжно това. И трябва да си го призная. Не е грях.
Не плача и над заблуди, а просто и неволно може би се връщам към Бабел, към подтиците и смисъла на писателството му и така си отбелязвам читателски юбилей с препрочитане, спомени и разсъждения.
Бабел започва неясно.
Казват, че в метафорите му долавяли уж отзвуци от Гогол, но то е — пази, боже, глухо да подслушва.
Понякога си мисля, че единствено у него сред пишещите на руски отсъствува оформящото влияние на руската проза.
И че има причини за това. Той дошъл от Одеса.
И ако вярваме на Достоевски, че Петербург е бил най-съчиненият и най-фантастичният град на снета, а не само в Русия, тогава Одеса е била най-големият й мираж, което за Петербург не би могло да се каже.
В Одеса имало италианска опера и контрабандисти. Тук на Пушкин му се струвало, че диша по-свободно и с въжделенията на корсар той кроял планове за бягство.
Тук свършвала нескончаемата империя, дълбоко било морето, а не Волга, безкраен светът, а не степите, защото имало пристанище с кораби от Марсилия, Казабланка, Порт Саид и стълпотворение от народности — черни, жълти, бели и всякакви.
Тук се усещало разнообразието на живота, на човека и възможностите му и не се пеело за брезички, а за близостта на далечните звезди, които ни придружават в стихията на океана.
Одеса изглеждала мираж и откъм Европа. В една от новелите си Балзак възкликва, че ако за двайсет милиона руският монарх си купи парижката бохема и я пресели, то с талантите й, които Франция пренебрегва, Одеса ще се превърне в Париж само след една година. Ако бохемата пожелаела, разбира се, да се раздели с мансардите си.
Но едва ли някога на Одеса е било нужно да се превръща в Париж.
Не е било нужно.
Одеса е дала на света именити писатели, блестящи цигулари и непогрешими касоразбивачи.
Под салкъмите на улиците й бродят спомени. Стоят на стария кей. Споменът за въстанието на „Потемкин”. С него по многостъпалната одеска стълба слиза камерата на Айзенщайн, възкачвайки се към върха на киноизкуството.
Одеса не дължи никому. Виждам я сантиментална, прашна и весела. Тя е била руската фабрика на еврейски анекдоти, горчиви като смеха и приятни като риданието. Само нея сред градовете на отечеството си престъпниците и поетите наричали майка. Мама Одеса, нежна и насмешлива. Почти цялото детство на Бабел и юношеството изминали тук, в квартала Молдованка, непристъпното свърталище на бандите, но и гето на евреите пришълци в Одеса. Раби Мотале, свещеник и тълкувател на пожълтелите завети, я величае в „Конармия”. Благочестив град й казва той, звезда на нашето изгнание, неволен кладенец на нашите злочестини.
Одеските разкази на Бабел омайват с острота, изобретателство и жестокост, но не са приключенски, не са и криминално четиво. И дали точно такива, каквито ги описва, са били подвизите на великия Беня Крик — не мога да ви кажа. Но Бенцион Крик, елегантният, малоречив крал на гангстерите, който презира слабостите на човешката природа, алчността и бездарието, е също и съдник на божиите грехове. И това му придава повече романтичност, отколкото позата на независимост и дори превъзходство спрямо стражарите и порядките на царството. Грешат всички, даже бог, изрича безпощадният грабител, философ на подземния свят и еретик. Защото мигар от страна на бога не беше грешка, пита той, дето посели евреите в Русия, за да се мъчат като в ада?
Тия разкази са белязани с високия напор на социалната художествена проза. В одеското гето, многолюдно и разслоено, вмирисано на нищета, кромид и дървеници, Бабел вдъхвал опия на суеверията и люляковия мирис на простия човешки живот. По принуда и с отегчение зубрил староеврейски, Библията и Талмуда. Виждал как редките изблици на радост, възвишено чудачество и разгул отстъпват винаги място на скръбта и на унижението, че съществуваш.
Пише в автобиографията си, че блаженствувал и си почивал в училище. Там бретонецът Видон го научил на своя език и затова можем да вярваме, че ученикът умеел по-късно да превежда Мопасан превъзходно и да си представя тайните на стила.
Бабел казва, че прописал най-напред на френски, първите му герои били пейзани, първите му смислени приятели — хора от френската колония в Одеса — и първите му наставници в съчинителството — френските класици. С този опит започнал да пише и на руски.
Когато пристигнал в Петроград, имал написани разкази, някои предлагал за печат, но никъде не ги приемали.
Обикновена история.
Все пак вкусът на редакторите трябва да се извади от сметката на несполуките му. Подозирал и той, че му връщат ръкописите, без да ги прочитат. Или така се утешавал поне. Също и с това, че макар и къси по размер, те трябвало да дразнят буржоазното благоприличие, чувството за нравственост, което се изостря във всяко разкапващо се общество. Някакъв издател му пратил с портиера си една рубла. Решил сигурно, че има работа с нов начин на просия.
Всъщност Бабел поминувал с дребно репортьорство и се навъртал около болниците и моргите.
Вероятно е пишел разказите си под влиянието на Мопасан и със зле пресметнат стремеж да го надциничи. Тия отхвърлени разкази пренебрегнал и самият той по-късно, когато съставял книгите си. Също и онези два, които в края на шестнадесета Горки публикувал в своето списание „Летопис”. Така че тази публикация не обърква нещата.
Бабел не е бил още писател, какъвто си мечтаел да бъде, а само стилист, по-скоро стилизатор.
Това е да налагаш клише върху действителността като на фиш от тото и да се надяваш, че в грижливо изрязаните прозорчета ще се появят твоите цифри. Твоите думи. В литературата не е предвиден такъв шанс.
Предполагам, че макар и да разбирал как трябва да се пише, Бабел не е имал своя тема, както е нямал и свое място в този град на студа, на разюзданите търгаши и предстоящата революция. Не виждал в заобикалящата го среда предмета на подсъзнателната си цел — великите човешки страсти, а само блясъка и крушението на малките фалшиви светове.
Не му помогнали и срещите с Горки, които описал по-късно и нарича най-щастливите часове в живота си. Резултатът им бил насърчаващ и незадоволителен.
Горки, след като чел известно време всичко, което Бабел му донасял, а той пишел всеки ден по разказ, му казал на раздяла: „С очевидност е изяснено, господине, че нищо не знаете както трябва, но за много работи се досещате.” И го пратил да върви „сред хората” — всеизвестния съвет, който давал на мнозина. Но Бабел го възприел, защото допадал на неговата неспокойна натура.
Какво друго е можел да направи без паспорт и с празни джобове?
Можел да се легализира като писар в Обуховския завод, но се отказал, вярвайки в мъдростта на дедите си, че е роден да изпитва наслада само от труда, боя и любовта. Не искал да става писарушка. Рекъл си, че предпочита мизерия, скитничество и дори затвор. Но как ли е можел да предположи, че тъкмо това го чака?
Седем години се скитал, сменил множество професии, бил се на румънския фронт, работил в ЧК, сражавал се в кавалерийската армия на Будьони. Водел си дневници, продължавал да мисли за писателския си дълг. И едва след като сам видял, че вече изразява мислите и впечатленията си кратко и точно, извадил от пазва новите си неща и ги пратил на Горки. Той ги благословил за печат.
В късо време, отпърво на части, а после и в отделни книги, Бабел издал романа „Конармия”, одеските и други разкази. Горки пише, че след революцията в Русия се появили петнадесет хиляди писатели. В това море от пишещи Бабел се врязъл с разплискване като крайцер — отведнъж неоспорим и зрял майстор. И тъкмо затова ревнивата известност и ожесточената глъч на оспорването не се забавили. Будьони написал, че са изопачени събитията и животът в незабравимата, командувана от него Първа конна.
Това било сериозен замах — от рамо. Но в защита на Бабел отговорил Горки. Избухнали обсъждания. Било нещо като процес за правата на писателя, които са различни от задълженията на историците. Поради пристрастията си не бива и задочно да деля на тоя мегдан.
Ще кажа само, че мислено съм в редиците на конармията тъй, както я води Бабел. Така „Война и мир” отгражда с образите си научните съобщения на историята.
И може би се горещим за различни неща. Може би това не е спор по същество, а мрачно неразбирателство, за което по-късно Бабел тежко заплатил.
Нищо не разбрал и от славата си. Криел се от нея, защото в пешовете на славата ти, скроена дори по мярка, винаги като бълхи се вкопчват досадниците, жадни за кръв, и ти пречат да работиш.
И тъй нататък. Без постоянно жителство и с несигурност в насъщното Бабел продължавал изтощителното си бдение над своите думи, чувствителни като сетивата, с които улавяме смисъла на света. Пишел много, но почти не печатал. Само тя ли, убийствената му взискателност, пречела за това, както ни уверяват? Във всеки случай не изменил никога на предпочитанията, които ни изповядва в „Ги де Мопасан”. Вените на битието му доизтекли в неволя.
Засега ли, но не са открити последните му ръкописи. Трудел се над разкази, над роман из съвременността. Завършекът на Бабел е неясен като началото на писателския му път. Сетне идват години на глухо и застрашително мълчание около името и книгите му. И после се разрази времето, когато ние, младите тогава, открихме този писател с изумление, предречено в уводните слова на Еренбург.
Почти сигурен съм, че тази история не ще се повтори никога. Не ще бъде никога нужно да се напомня, че еди-къде и кога имало такъв писател Бабел.
Нека бъде нормалното: както е. че като деца пръв Смирненски ни хвърля в огнения път на червените летящи кавалеристи.
А после Бабел ще прави това, но като очевидец и участник в походите — не всякога шеметни, в схватките с врага — не винаги кратки и завършващи с настъпление.
Все едно. Това не ще намали вече броя на милионите погледи, които някога са били приковани в устремните кавалеристи на революцията.
И нормално е да препрочитаме Бабел. Нормално е всеки път да откриваме в страниците му неща, недовидени по-рано. Нормално и радостно е — дори ако това са малки неща.
В съзнанието ми най-напред бе всечен блясъкът на голи саби, хриптежът на коне и прерязани гърла, неумолимостите на изтреблението заради живота.
Сега с учудване виждам, че у Бабел в „Конармия” почти няма батални сцени.
Освен боя при Чесники, където казаците на есаула Яковлев, строени в каре, с лекота отблъскват и разпиляват за няколко минути атаката на червените. Но това не е най-важното в разказа и то си личи даже в заглавието му — „След боя”.
В друг разказ е също тъй краткото сражение, в което ескадронният Трунов и землякът му Андрюшка Восмилетов залягат с картечниците си срещу два бронирани аероплана от ескадрилата на майор Фаунт-Ле-Ро и аеропланите, като се снишават на безопасната за тях височина от триста метра, подло разстрелват двамата безумци.
Няма в книгата други баталии, пряко описани, но след като си прочел „Конармия”, Бабел даже и с тези две те е накарал да мислиш, че са били множество.
И умее нещо повече.
Не ми идва наум друго по-силно впечатление за битка, описана така, че ти не я виждаш, но сякаш си там и тя е пред очите ти. Както е в разказа „Командирът на втора бригада”. Наблюдателят, седнал на едно дърво, единствен вижда дотолкова, че да съобщи: „Колесников поведе бригадата.”
И нищо друго не казва. Ето и описанието на самата битка: „Мощното „ура” стихна. Канонадата се задави. Един заблуден шрапнел се пръсна над гората. И ние чухме великото безмълвие на сечта.”
Не разбирам от финанси. Може би това описание струва милион.
Или може би друг ще го нарече просто разгърната, разчленена и сложно организирана метафора. Ще се опита всичко да обясни с изобщо неподражаемите метафори на Бабел. Метафори, образи, сравнения.
Наистина не е достатъчно да заявим, че те повечето са дръзки, а не понякога. И че за стила на Бабел може да се говори до изнемога.
У Бабел до невъзможност преувеличеното е уместно, защото е точно съобразено с обстоятелствата. Той казва, че „оранжевото слънце се търкаля по небето като отсечена глава”, и ние няма да сбъркаме това слънце с никое друго, защото край лъкатушната Волин, където то залязва, мъждее призракът на угаснал бой. Мирис на вчерашна кръв и убити коне капе във вечерната прохлада.
Понякога при Бабел образите изглеждат сложни, защото са негови и неповторими, а не защото са неестествени и трудни за обясняване. Никой от нас не би казал, че някакви си бисквити миришат на разпятие, че крият коварния сок и благовонната ярост на Ватикана. Но бисквитите, за които говори Бабел, е месила и пекла икономката на католик и йезуит, избягал току-що от къщата си, преди да нахлуят конармейците.
Не бихме сравнили също и спирта с лилия, но в бита на кавалеристите няма кой знае колко неща, с които да сравняваш цветята, и тогава ароматът на лилиите може да бъде чист и силен като спирт, а в картините на опустошението и тревожните нощи мъгливата луна да се щура по небето като просякиня.
Така че нищо в образната система на Бабел не е самоцелно. То е минало през състоянието на човека, на телесното му усещане и душевния гърч сред една сурова и кървава действителност. В нея Бабел намерил своята тема, за да напише „Конармия”.
Защото каква друга е темата му, ако не тази война, дългоочаквана от векове, в която Авел този път трябвало да убие Каин, и това нравствено изпитание сега се оказвало едва ли по силите му. Лютов, повествователят на „Конармия”, уличен в малодушие, в страх да убива, моли от съдбата „най-простото умение — умението да убия човек”. Умението и решителността да наруши главната божия заповед, измислена не от бога.
Защото няма как. Светът се преобръща, за да може Авел да накаже Каин, и за това трябва да се срутят ако ще даже всичките божи заповеди — до една. И мисля — не съм нарочно проследявал, — че една по една в „Конармия” те всичките са погазени. А участта на Лютов спрямо тези деяния на възмездието представлява нравствен сюжет на книгата, гръбнак на художественото й единство като роман, макар и своеобразен.
Без това е трудно да се докаже, че тя не е просто цикъл от разкази с конфликти и герои, съпоставени и съобразени с вече разказаното или с това, което предстои да бъде разказано.
Обстоятелството, че отделните части на „Конармия” имат твърда самоценност, могат да се четат сами за себе си, да се наричат разкази, както и правим за удобство, е особеност, а не разпадане на романната форма. Преди години, пишейки предговор към съчиненията на Бабел, не изпитвах сигурността, с която сега го казвам.
Проблемът, над който се изтезава Лютов, присъствува във всяка от тези отделни части, нравственият му сюжет — в съставните, обозначени със свои заглавия сюжети на „Конармия”. И този проблем се изостря най-вече в негово присъствие, както е например в „Смъртта на Долгушов”:
„—Аз ето що — рече Долгушов, когато го наближихме, — свършвам... Ясно ли е?
— Ясно — отвърна Гришчук, като спря конете.
— Един патрон ще трябва да похарчите за мене — рече Долгушов.
Той седеше облегнат на дървото. Единият му ботуш стърчеше на една страна, другият — на друга. Без да сваля от мене очи, той внимателно повдигна рубашката си. Коремът му беше изтръгнат, червата пълзяха по коленете му и се виждаше как бие сърцето.
— Налети ли шляхтата, ще се погаври с мене. Ето документите, пиши на майка ми как и що...
— Не — отговорих аз и пришпорих коня. Долгушов разпери на земята сините си длани и ги огледа недоверчиво.
— Бягаш? — промърмори той и се свлече. — Бягаш, гадино...”
Тук страшното за Лютов е още по-страшно: да убиеш свой. Не Каин, а също Авел. Но там е работата, че такъв хуманизъм, който се поражда от уплаха пред кървавата утроба на ближния, е лъжехуманизъм, неизвинимо предателство спрямо човечността.
Сюжетът на Бабел винаги се гради не ради събитието, а ради върховното напрежение на човека в това събитие. Напрежение на тялото, на духа, на моралните устои.
Разказът „Преминаването през Збруч” не е написан, за да помним как е станало преминаването. Убит е садистично старец, безобиден човек, баща на бременна млада жена. Гръклянът му е изтръгнат, лицето — разсечено на две, синя кръв тежи в брадата му като парче олово.
Но не ужасната предистория на тази ужасна гледка е сюжет, а ужасът на жената пред образа на една загуба, която е необратима, която ще бъде вечна: ” И сега искам да зная — рече изведнъж жената със страшна сила, — искам да зная къде пак ще намерите по цялата земя такъв баща като моя баща...”
В изстъплението на своята любов тя би искала да сe намери баща като нейния.
Има и душевни напрежения в „Конармия”, които не изглеждат страшни: Гедали в едноименния разказ мечтае за интернационал от добри хора. И това е дори приятно напрежение сякаш. Но възможен ли е този интернационал — ето сюжетът на разказа. „Аз искам всяка душа да се вземе под внимание”, казва Гедали.
Всяка душа! Кога ли ще стане това наистина. И не е ли върховно напрежение за възрастния Гедали, жалкия вехтошар, да мисли как ще дочака интернационала си? Той знае, че няма да го дочака. Това, което говори, е изстъпление на мечтата му.
Струната, която Бабел изпъва в душите на героите си, ще усетим навсякъде, във всичко написано от него. И когато четем, тя се опъва до скъсване и в нашите души.
Само в разказа „Ти проспа, капитане!” отсъствува струната. Бабел е написал и публикувал само един слаб разказ.
И само „Нефт” — за годините след революцията и гражданската война. Благородната му ирония, която сдържа великолепния патос на всичките му разкази, тук е избила болестно, като шарка. Близка е до сатира, нехарактерна за него.
„Нефт”, епистоларен разказ, е написан от името на женоподобно същество, което си представям с дълга пола, кок на тила и плоски гърди. Очилато, с папироса, стисната в едри, седефени зъби.
Умът и душата му, кухи като тръба, са натъпкани вече с неженско самочувствие и чугунени канцеларизми.
То е напреднало в йерархията. То е заело мястото на хора, които биха могли да създават.
У Бабел през трийсетте години се чувствува носталгия. Пише спомен за одеския поет Багрицки. Спомен за началото си, за срещите с Горки. Пише „Ди Грасо”, което също е спомен.
Когато седи до постелята на болния, умиращ Багрицки, те двамата мечтаят да напуснат чуждите градове, да се върнат у дома, в Одеса. Да наемат къщица, да стареят и да съчиняват истории.
В действителност не ще бъдат никога старци Лукави, тлъсти старци, които седят на крайморския булевард, греят се на слънце и изпровождат жените с дълъг поглед.
Не е била и възможна тази идилия. Поради еди-какво си.
Сравнително млад, четиридесет и седемгодишен, Бабел надживял смъртта на Горки само с четири години.
За Горки би трябвало да кажа още, че защищавал Бабел до края на дните си, но не му стигнали дни, за да го защити докрай.
Всичкото — „Конармия”, разказите, пиесите „Мария”, „Залез”, спомените — всичкото се побира в един средно голям том. Преведен е на български, можем да го четем и препрочитаме. Преведе го Атанас Далчев, големият ни поет, есеист и преводач.
Достоевски и Бабел бяха споделената страст на нашите разговори.
Но не помня кога с Атанас Далчев се видяхме за последен път. Мъчно ми е, че тъкмо сега не мога да си спомня. И говорихме ли за Бабел.
През тая зима валя много сняг. Преди това в късната есен боледувах и прекарах операция на сърцето, а после ме повали друго тежко заболяване.
Снегът валеше всеки ден. И не зная защо, но неусетно и често започнах да си мисля за Бабел. Препрочетох го. Също и „Ди Грасо”, където се разказва за гастролите на италианска трупа в някогашната Одеса. Една фраза от „Ди Грасо” е сграбила смисъла на всичко у Бабел: „В изстъплението на благородната страст има повече справедливост и надежда, отколкото в безрадостните правила на света.”
Множество неща си припомнях.
Може би в общежитието на улица „Митнинска”, в онази стая с изгледа над реката, в която е изтекла вече толкова много вода, ние бяхме малък интернационал от добри хора. Сега сме пръснати по земята и по работите си.
Вестта за кончината на Атанас Далчев ме застигна в Пловдив и беше по-нетърпима от изотопа и от спринцовката, с която го вляха в ставите ми.
В трите мъчителни денонощия на смешно малката лъчева болест и на безсънието ми снегът продължаваше да се сипе от тъмното небе.
Искаше ми се да напиша нещо за Бабел. За Далчев. Но не можех. И сякаш всичко, за което бях мислил, се изтриваше в паметта ми.
Понякога надмогвах болката и се изправях до прозореца. Виждах нечие лице, удвоено от стъклата и обездвижено от тъга, в която нямаше спомени и причини.
1978 г.
© Иван Пауновски
