ЛЕРМОНТОВ И ПЕЧОРИН

Някак странно е, че когато четем „Герой на нашето време”, в постъпките и размислите на Печорин, главното действуващо лице, съзерцаваме сякаш самия Лермонтов. И неволно дори се питаме — не е ли романът му автобиография под чуждо име?

Сега това се отрича. Не съвпадат множество данни. Всичко е проучено, почти всичко е уточнено. Пък и теорията на литературата не позволява да грешим.

Обичайно е само да се тръгва към характеристиката на Печорин от възгледите, поезията и личността на Лермонтов. И сетне от Печорин да се връщаме към Лермонтов, като се набляга на разликата помежду им. Извод, който е важен, разбира се. Но той показва, от друга страна, че в нещо и приликата им е съществена. И тъкмо тя с течение на времето като че ли все повече ни занимава. Може би търсим отговор на възникващи в душата ни съвременни въпроси.

У съвременниците на Лермонтов те са били други. Също и причините им. Както и отговорите, с които са искали да си обяснят силното, злободневно и дори скандално въздействие на книгата. Предполагало се, че това е така, защото в нея сигурно се пресъздават хора и събития, взети направо от живота. Явление все още ново за Русия. Лермонтов нарича руската публика млада и простодушна, зле възпитана и т. н. Полемична крайност, която показва извратените обстоятелства на литературата в тогавашния живот.

Не само на литературата.

Времената са преходни, но се усещали като спрели в мрака и потисничеството на режима. Дворянството е разслоено, именията и доходите все повече се раздробяват. Разпространява се идеята, че през прозореца, който Петър I е пробил към Европа, работите са отишли в задънен път. Несвойствен и ненужен на Русия, която е трябвало да се развива според собствените си национални закони, а не да подражава.

Всъщност не пътят на Русия бил задънен, а пътят на дворянската класа и за нея не се намирал изход в никоя посока на света. Оттук и песимизмът на изтънчените й представители, на странните „излишни хора”, които жадуват за дейност, но никъде не намират място и свой смисъл в битието на руското общество.

Съдбата на тия странници е драматична. Достоевски ще ги съжалява и упреква в речта си за Пушкин като страдалци, откъснати поради егоизма си от народа, от руската народна почва. Ще води литературното им родословие от Алеко в поемата „Цигани”. Успоредно трябва да споменем Чацки на Грибоедов, също и Евгений Онегин. Това е впрочем и характерното: голямата руска литература се начева тъкмо с тия герои, с „излишните хора”, които в нея се оказали насъщни. Тя дължи първия си разцвет на Пушкин и Лермонтов и произтича от обстоятелствата на социален упадък и болезнена криза в идеологията на просветеното дворянство. След разгрома на декабристите я усложнява и враждебното неверие вече в европейската закваска на руския реформизъм.

Тази враждебност ще нараства по-нататък у Достоевски, Шчедрин и Толстой като идея, че развитието на европейската цивилизация е измама, която Русия трябва да избегне. Те настояват за това дори с цената на реакционни илюзии. Особено Достоевски.

Но той пръв и отбелязва, че макар в появата на излишните хора да е упражнено влиянието на Русо и Байрон, те вече са израз на руско съзнание за страхотните противоречия на руската действителност.

Към това заслуга на Достоевски е, че разбираме защо драматизмът на тия герои прераства в трагедия. Причината е в обществото, но неговата вина не ги оневинява изцяло. Те също са причинители на своето несретничество. Просто казано, и Печорин е жертва на действителността, както и бедният чиновник в повестта на Гогол „Шинел”. Но Башмачкин е невинна жертва. Печорин е нещо друго. Той е някак привилегирована жертва и сам разбира, че има дял в превратностите на живота си. Тази равносметка е преди това убеждение на Лермонтов, което не важи само за Печорин.

Близостта на автора и героя съвременниците усещали по-пряко и в един друг план, където множество данни съвпадали. „Ония — пише Н. М. Сатин, — които бяха през 1837 г. в Пятигорск, отдавна сигурно са разпознали и княгиня Мери, и Грушницки, и особено милия, умен и оригинален доктор...” И по-нататък, че Лермонтов „на драго сърце ми разказваше светските си похождения, като пръв се надсмиваше на своите любови и ухажвания”.

Впечатленията на Сатин потвърждава и Белински като един от очевидците, които се „чудят на непостижимата вярност, с която са обрисувани от г. Лермонтов дори най-дребните подробности”.

Съвпадението на подробностите и изображението на живота до най-малки неща стават характеристика за насоките на литературата.

Говорело се още тогава, че описаното в „Таман” е приключение на самия Лермонтов, включително и ограбването на Печорин. В същото селище М. И. Цайдлер видял и сляпото момче, и загадъчния татарин, и хубавата съседка. „Когато в приятелски кръг разказвах след завръщането си за моето увлечение по съседката, Лермонтов нарисува с перо върху къс хартия скалистия бряг и къщичката, за която ставаше дума.” Офицерът Вулич във „Фаталист” също е имал действителен прототип — поручик И. В. Вуич. Съобщавани са прототиповете и на други герои, на Казбич например. И т. н. Пита се, дали само по инерция на тия съвпадения за прототип на Печорин единодушно е бил сочен приживе още Лермонтов?

Данни за външно сходство почти няма. Макар че И. С. Тургенев пише в сломените си: „Знае се, че той до известна степен е изобразил самия себе си в Печорин. Думите: „Очите му не се смееха, когато той се смееше” — наистина подхождаха за него.”

Загадъчно е, че при тая среща, за която разказва, Тургенев не е можел да сравни очите на Лермонтов и Печорин. Публикувани са били отделно като повести „Бела” и „Фаталист”, но не е бил излязъл още целият роман с повестта „Максим Максимич”, от която е припомнен цитатът. А и външността на Лермонтов, както я описва Тургенев по тоя повод, никак не съвпада с текста в книгата, където е даден словесен портрет на Печорин. Сближаването им явно е станало в друго време, не като лично впечатление на мемоариста.

Друго свидетелство за Лермонтов има в писмо на неговата позната С. М. Карамзина: „... в лицето и в разговора си е двойник на Хомяков”. Но ако съдим по изображенията на Хомяков, той не буди никакви представи за Печорин. Излиза, че и Лермонтов е далеч от тях.

И би могло да се каже, че това са малки неща — тия разногласия между Карамзина и Тургенев. Но тъкмо те ни насочват към един важен извод: при всички доводи против външното, прототипно сходство на Печорин и Лермонтов ние сме склонни сами да си го внушим. Причината е по-дълбока. Тя е в духовната връзка на автор и герой. Белински я подчертава изрично, а читателите по усет са виждали в романа групов портрет на поета и на негови познати. Нещо, което Лермонтов жлъчно отхвърля в предговора си към второто издание на романа.

Малко е странно това противоречие, но Лермонтов не е бил просто литератор и обикновен жител на Петербург, а гвардейски офицер и светско лице, което имало достъп сред голямата аристокрация. Прегрешенията на писателя спрямо стила на управлението и светските правила изкупвал офицерът. Заради стихотворението си „Смъртта на поета”, посветено на Пушкин, Лермонтов бил изпратен в Кавказ, в действуващата армия. Но не като поет, а като офицер. Връщат го обратно в Петербург след една година. Но не заради офицерски заслуги, а покрай светските връзки на Е. А. Арсениева, баба му, която по рождение била от рода Столипини — хора влиятелни в дворцовите и бюрократични среди. Даже и Бенкендорф ходатайствувал, пословичният злодей, а Михаил Павлович, братът на царя, благоволил да помогне. Така Лермонтов пак се намерил в Петербург и като гвардейски офицер имал повече задължения в светското общество, отколкото в казармите.

Оплаквал се от скука, сипел лютиви остроумия, но не отбягвал блестящите салони. Сам казва, че това го ласкаело: навсякъде търсен, навсякъде приет.

Едновременно пише „Герой на нашето време”. Отпечатва „Бела”. Откъси от романа си чете в къщата на Карамзини. Излиза „Фаталист”. И всичко изглежда наред. Но споменахме, че в края на декември 1839 г. в гостната на кн. Шаховская за пръв път го вижда Тургенев: „Във външността на Лермонтов имаше нещо зловещо и трагическо; някаква мрачна и недоброжелателна сила, презрителна замисленост и страст лъхаше от мургавото му лице, от големите му, неподвижно тъмни очи... Цялата му фигура, възниска, кривонога, с голяма глава над приведените плещи, възбуждаше неприятно впечатление; но присъщата мощ веднага се усещаше от всеки.”

Такъв е поетът Лермонтов — и царският офицер, и светският човек, който има да пати, защото непрекъснато си създавал врагове, понякога и съвсем излишно.

През същия месец, няколко дена по-късно може би, френският посланик отправил запитване: засяга ли „Смъртта на поета” само Дантес или честта на французите изобщо? Отговорът поизгладил раздразнението на дипломата, но не уталожил светската неприязън и подир два месеца се състоял, макар и по друг повод, известният дуел между Лермонтов и Барант, сина на посланика. Барант не улучил, а Лермонтов нарочно стрелял във въздуха, което било ново оскърбление за противника му. Но до втори дуел не се стигнало. Заради светския Лермонтов е трябвало да се разплаща пак офицерът и той бил пратен отново в Кавказ. Този път обаче на предните позиции, под куршумите, защото имало вече и друго провинение, пак от светско естество. На новогодишния дворянски маскарад Лермонтов се държал дръзко с дъщерите на Николай I. Бенкендорф се извъртял на 180 градуса, кипял и бълвал.

През април 1840 г., когато Лермонтов е все още в специалния арест, излиза „Герой на нашето време”. На 16-ти в ареста дошъл Белински. Познанството им било отпреди, навярно от Пятигорск, но слабо. Критикът даже се чувствувал сконфузен. Той съвсем не бил светски човек и срещата му с този аристократ, за дуела на когото се дигало шум измежду висшето и по-низшето общество, го плашела. Но излязло наопаки. Разговаряли четири часа за литература и Лермонтов бил много откровен, което смаяло простодушния Белински. Той сетне предполагал, че събеседникът му сигурно съжалява, дето се е разкрил пред някакъв полупознат. „Боже мой! Какъв естетически усет у тоя човек! Каква тънка поетична душа имал!” — това са възклицания на Белински веднага след срещата. Понеже интелигентните демократи също са имали съсловни предразсъдъци, не само дворяните.

Но да бъде само поет с естетически усет и тънка душа — Лермонтов не можел. Или светски лъв само, какъвто с удоволствие се усещал понякога. Нито пък само офицер, макар и да проявил изключителна храброст в сраженията с непокорните кавказци. Предложили го за ордени, но горе го зачеркнали заради крамолните му стихове и светски простъпки.

Може би трябва да кажем дали е харесвал тази война. Увлечен бил хазартно в кървавите схватки, където предизвиквал съдбата подобно на Вулич и Печорин във „Фаталист” и се сражавал, за да изкупи наказанието и да се върне в столичния Петербург, в скуката на светските салони. За ожесточената битка при р. Валерик написал стихотворение във формата на писмо до светска дама. В стихотворението кръвта се стича на димящи струи по камъните, а въздухът е изпълнен с тежките им изпарения.

Каква е поуката? Жалък е човекът, защото не знае какво иска и защото под ясното небе има място за всички — но той враждува сам със себе си. Ето го философския извод на Лермонтов и в него не откриваме нищо за несправедливия, поробителски дух на неравната война срещу свободолюбивите кавказци.

Не се замисля над тия работи и Печорин, също участник в кавказките кампании. Трябва да прибавим тая немалка вина към другите грехове на поколението му.

Това е поколение, разбира се, но то не включва всички връстници на Лермонтов и Печорин, тъй като не всички са дворяни, не всички са знатни и заможни господа.

Романът не е автобиография в тълковния смисъл, а изповед, в която Лермонтов разголил дворянството, целия му елегантен цинизъм — и тъкмо това не можело да се прости, тоя „портрет, съставен от пороците на цялото наше поколение в пълното им развитие”, както е казано в предговора.

Четем го и оставаме с впечатление, че тоя литературен манифест на реализма подиграва едва ли не всички читатели на романа, цялата публика, понятие събирателно. Тази негова слабост, нека я отбележим, произтича от вредните представи на Лермонтов, че Русия — това е дворянството и само то играе роля в главното, в съдбините й. Затова и предговорът е написан против него и с презрение към него.

Но дързостта на тоя предговор е още по-голяма. Има основателни предположения, че Лермонтов е знаел мнението на Николай I. Романът бил така нашумял, че и царят намерил време още през юни да го изчете докрай и дори съчинил до царицата писмо с височайшето си впечатление. Като всеки неограничен властник и той бил побъркан на темата, че разбира и от литература. Написал, че романът е отвратителен и напълно достоен да бъде на мода: „Това е същото преувеличено изобразяване на презрени характери, които намираме в сегашните чуждестранни романи... Жалка книга, която показва голямата безнравственост на автора.” Така че нима предговорът не е отговор и до Николай I, който не е желаел и да допусне, че става дума за руски нрави, за руски герои от повереното му дворянство?

Печорин е най-безнадеждният и скръбен образ в поредицата на все още силните по натура излишни хора. Ние му симпатизираме. Както и Лермонтов е изпитвал симпатия към него. Това е забелязано от Белински. Необяснимо е на пръв поглед, но не може да се отрече. И не може да се приеме умозрително. Печорин умира на обратния път от Персия. Случайно ли е това, или формален повод само за да се публикува ръкописът на дневника му? Начин да се отдели авторът от героя?

Твърде изтъркано е, за да бъде похват.

Завръщането на Печорин просто губи смисъл. То би било ходене по старите следи, където няма нито един спомен, достоен за високото предназначение на човека. Помним съжалението му, че без нужда е смутил живота на мирните контрабандисти, помним смъртта на Бела, която умира зад границата на всеки предразсъдък, защото обича, но тя посреща края като избавление — разбира, че любовта й се оказва измамена от Печорин, несподелена. Врязан е в паметта ни Максим Максимич, руският солдат, състарен в тежка и неясна за него царска служба, човечен, верен в приятелството и най-сетне отблъснат и оскърбен от високомерието на Печорин. Няма да видим и нищо възвишено в хитроумния му флирт с княгиня Мери, душа, както и Вера, погубена завинаги подобно на Татяна в безсмъртния роман на Пушкин.

Може би симпатизираме на Печорин, защото хвърля душата и тялото си в опасна игра, търсейки нови истини за човека, ограничен във време и пространство. И губи в тази игра.

Печорин ли е виновен, времето и нравите ли? В изящния, кървав „Фаталист” той размишлява под вечните звезди за себе си, за своите съвременници, които скитат по земята без убеждения и гордост, без наслада и страх, освен с оная неволна боязън, която стяга сърцето при мисълта за неизбежния край: „Ние не сме способни вече на велики жертви за благото на човечеството, нито дори за нашето собствено щастие, защото знаем неговата невъзможност и равнодушно преминаваме от съмнение към съмнение.”

Вероятно това е само една от формулите на блуждаещия дух.

Романът не е можел да продължи въпреки обещаното продължение, в което е трябвало да видим предишния, петербургския живот на Печорин. Какво е щяло да прибави това към сетнешните разсъждения във „Фаталист” и към образа на героя? Едва ли нещо съществено.

Откритите в по-късно време ръкописи на Лермонтов потвърждават нашето предположение. Ранните му, незавършени опити в проза, опити за написване на роман, са автобиографични. Вижда се от писмата му до А. М. Верешчагина и С. А. Раевски, че е автобиографичен романът „Княгиня Лиговская”. Преди него имало друг, също автобиографичен. Черновите са изгубени. В известен смисъл е незавършен и „Герой на нашето време”, защото дяволските въпроси не умират заедно с Печорин, а остават в съзнанието на Лермонтов и очакват нови решения. Може би е мислил над тях в часовете преди дуела с Мартинов и в часа на самия дуел. Не знаем. Пистолетът на Мартинов е бил по-добре прицелен от пистолета на Грушницки.

Ние възприемаме смъртта на Печорин като логична и не можем да се примирим със смъртта на Лермонтов, защото инстинктът ни подсказва, че романът е също и раздяла на автора с неговия герой — нравствена, идейна, окончателна.

Онова, което Белински е смятал слабост на книгата, сега, след време, е добило нов смисъл: в Печорин има нещо „неразгадано, недоизказано...”

Така е. Но само в Печорин ли?

То е същото, което ни вълнува, когато четем „Герой на нашето време”, и ни кара неволно в постъпките и размислите на Печорин, главното действуващо лице, да разгадаваме и самия Лермонтов.

© Иван Пауновски