Когато убиват Луков, смъртта му не изглеждала загадъчна. Допускал и той самият, че може да бъде убит. Още по-просто изглеждало след това, че са убити фашисти като Сотир Янев или Пантев. Лулчев, тайният царски съветник, се учудвал само защо заради някакъв полковник като Пантев е нужно да се прави двудневна блокада на столицата и язвително питал царя колко дена блокада на София ще направят, ако бъде убит Филов. Попитал за Филов, а не за царя.
За царя някак си хората не мислели, че може да умре от куршум. Изобщо никой не мислел за смъртта му, макар да се знаело, че монархът се движи без охрана. Пред Народния съд ген. Жечев казва за царя, че той поначало бил фаталист, не искал охрана и сякаш не се боял, че ще бъде убит, въпреки че са правени, както знаем, опити за убийството му още през 1925 г. на Арабаконак и сетне в черквата „Св. Неделя”.
През 1943 г., когато умира царят, никой не мислел и предварително не допускал това, защото много по-съдбоносни събития били надвиснали не над него, а над главите на милиони негови поданици. В затворите имало хора със смъртни присъди. Те всяка сутрин, всяка нощ очаквали да се отключат вратите на килията, за да ги изведат на мястото, където се извършвали екзекуциите. Повечето от тези смъртници пишат на близките си, че очакват спокойно смъртта, че тя е възвишен и логичен завършек на техния борчески живот. Те се стеснявали да правят от смъртта си драма и да убеждават другите около себе си, че с това може би животът ще свърши или земята ще спре да се върти. Те знаели само, че борбата е безмилостна и жестока. Те дори малко иронично се отнасяли към високите слова, към това, че борбата е, както се казвало, епична. „Аз паднах, пише Вапцаров, друг ще ме смени и толкоз, какво тук значи някаква си личност?”
Личностите, когато играят роля в съдбоносните събития, значат много. Когато умират, ние се питаме — в името на какво? Така е и с царската смърт, ако е била неестествена. Защото все още има хора, които биха искали да се гордеят със смъртта на своя цар така, както ние се гордеем с героичната смърт на хиляди наши герои. Тези хора са малко сега, но са били много повече по времето, когато умря монархът: много повече хора зависеха тогава от неговия живот и политически намерения.
С решението си да влезе в Тристранния пакт царят извърши предателство спрямо милиони българи. Идваше времето за разплата. Българската буржоазия бе свикнала да гледа на царя като на свой най-умен представител и се надяваше, че той все някак ще намери изход от безизходицата, към която страната отиваше. Знаеше се, че през тия месеци той е имал срещи с Хитлер. Тъкмо в тези срещи се търсеше причината, когато царят умря. Може би е търсел начин да напусне фашистката коалиция. Такива признаци се проявяваха в политиката на другите германски съюзници — Италия, Унгария, Финландия, Румъния.
Въпросът е дали наистина цар Борис е влязъл в конфликт с Хитлер през тия месеци на 1943 година. Три са били срещите им.
Първата се състояла в края на март и първите дни на април.
На 28 март, в неделя, Севов съобщил на Филов, че царят е получил покана да се срещне с Хитлер, като вземе със себе си и началник-щаба. На другия ден Филов отишъл на аудиенция във връзка с предстоящото заминаване на монарха. Царят особено много се безпокоял от това, че викат и началник-щаба. Филов почнал да го успокоява. Казал му, че не вижда нищо особено. Напомнил му, че и Рибентроп при последното си посещение в Италия бил придружен от помощник-началника на щаба. Филов останал с впечатление, че от това царят малко се поуспокоил. Не знаел каква ще бъде темата на разговорите. Предположил, че ще бъде въпросът за следвоенното уреждане на Европа, понеже имал сведения, че по него много е настоявал Мусолини при последното посещение на Рибентроп. Във връзка с това царят и Филов разгледали положението на България и установили българското гледище. Решено било, че България не може да участвува във войната против Съветския съюз поради многобройните си други задължения, каквито нейните съседи нямат. Второ, да се изтъкне опасността от Турция. Трябвало да се каже, че България пази черноморското и егейското крайбрежие. Най-много би могла да разшири окупационното пространство.
На царя този път никак не му се ходело, отивал без сърце. Смятал в края на краищата, че германската кауза е вече пропаднала. Филов се помъчил да го окуражи. Изтъкнал му големите все още възможности на Германия. Ако нейното положение не е добро, казал, не по-добро е положението и на противниците й, между които се забелязват разногласия.
На 31 март царят отлетял от летище Враждебна. Пътувал със специален голям аероплан. Придружавали го Лукаш, Ханджиев и Балан. По обед се обадил на Филов по телефона, че са пристигнали благополучно в Залцбург. Бил бодър и весел при разговора.
Върнал се на 2 април. На другия ден при него се събрали Филов, Михов и генерал Лукаш. Лукаш докладвал как са се развили работите в Берхтесгаден. Преди това царят прочел сведенията за военната конвенция между Турция и Англия, сключена в Адана, които му били съобщени от германците съвсем поверително. Разговорите в Берхтесгаден се били водили главно за въоръжаването на българската армия и за евентуални военни действия на Балканите. Нови ангажименти не са били поискани. На германците направило впечатление спокойното държане и самоувереността на българската делегация. Те са очаквали да видят съюзниците си разколебани като румънците и унгарците. За Източния фронт малко се говорило, не могло да се разбере какви са техните намерения.
Малко по-различно е това, което Филов пише за срещата си с царя подир два дни. Царят не бил доволен от посещението при Хитлер. Впечатленията му не били благоприятни. Твърде много се говорило за резултатите от подводната война. Главно на нея разчитали. На Изток смятали да предприемат голяма офанзива, обаче царят ги предупредил да не се увличат в обширните руски пространства. Изглежда, че Хитлер мислел главно за завземането на Кавказ.
Според царя Хитлер е обкръжен от царедворци. Особено пакостно било влиянието на Рибентроп, който гледал на нещата като търговец авантюрист и който се ръководел изключително от своята лична омраза към англичаните. Така му се струвало на царя, че Хитлер бил по-предпазлив от Рибентроп. Той не искал с леко сърце да отвори нов фронт към турците, обаче у Рибентроп се забелязвало желание за това. Може би, за да се направи диверсия. Той казал на царя, че в такъв случай би се осъществило желанието на българските царе да влязат в Цариград. Царят му отговорил, че това не било важно — важното било да се спечели войната.
Царят имал не само военни, но и лични съображения да не влиза в Цариград. В хороскопа му пишело, че ще умре като цар Симеон.
Духът и прехраната в Германия били добри, обаче виждали се много ранени. Гьоринг бил оставен малко настрана. Царят се срещнал с него едва след изричното си желание, казано на фюрера. Гьоринг смятал политиката на Рибентроп в някои отношения за погрешна.
Към царя се били отнесли с много голямо уважение и почит. Той препоръчал на Хитлер да се види с Дучето, защото, казал царят на Филов, се надявам, че Мусолини ще говори по-открито и ще погледне по-трезво на нещата. Царят се боял, че немците имат предвзети мнения, действуват безогледно и не разискват както трябва по някои въпроси.
Сведенията, които имаме за тая среща, не потвърждават с нищо предположението, че германците са искали войски за Източния фронт, а царят отказал. Малко прах ни хвърля по време на разпита княз Кирил.
— Те са настоявали — това го знаем, — те са настоявали много да се даде и българска войска срещу Съветския съюз. На това извънредно много е настоявано.
Председателят: Той ли ви каза?
— Да.
— Ето, значи, вие сте говорили по политически въпроси.
— Това беше един път.
— Само един път? И то последния път или в последните дни на живота му?
— Не, това беше, когато той се върна от Берхтесгаден. Това е било, мисля, през месец март. Тогава той ми каза. Аз го запитах как беше приемът там... И тогава той ми каза, че те са били много взискателни, че те много са настоявали и че той едва е могъл да устои на това настояване. И тогава като едничка концесия е бил принуден да увеличи войските в корпуса. Инак, ако не беше го направил това, щяха да прибягнат до други мерки.
Няма никъде данни — нито в дневника на Филов и в протокола на разпита му, нито в показанията на Лукаш, нито в показанията на Михов — за такива искания от страна на германците. Никой от тези подсъдими няма интерес да премълчи такъв важен факт. Очевидно в паметта на княза се объркват опасенията на царя преди срещите с резултатите на преговорите между него и Хитлер. Ще видим по-нататък, че Евдокия дава съвсем друга дата за тия искания на германците.
На 30 май същата 1943 г. Филов бил извикан вечерта при царя. Преди това при него бил Бекерле, който му съобщил, че Хитлер пак го кани на среща. Пак царят и Филов почнали да правят предположения за какво може да бъде. Най-вероятното им се струвало, че е във връзка с военното положение на Балканите, особено в Гърция, гдето изглеждало, че италианците няма да удържат положението. Тъкмо било съобщено за атентат южно от Лариса, гдето бил хвърлен взрив върху един влак с муниции. Освен това германските и италианските офицери в Атина не се поздравявали. Имало предположение, че италианците няма да окажат никаква съпротива, никакво противодействие, ако англо-американците направят десант. Може би тъкмо във връзка с това германците съсредоточавали сега в Гърция повече свои части.
Филов изказал и предположение, че срещата е може би във връзка с някакви преговори за мир. Това много ободрило царя. Той живо отговорил, че в такъв случай ще играе ролята на истински цар. Казал след това, че ще съобщи на германците за съгласието си да замине след 2 юни. Заминал на 3 сутринта за Берхтесгаден със самолет и пак с летеца Бауер. Придружавали го само Ханджиев, Балан и Бърдаров. Изпращачи на летището били Кирил, Габровски, Михов, Бекерле.
Решило се този път пътуването да се запази в пълна тайна. Времето било облачно и ветровито. В 8 часа вечерта царят се обадил на Филов по телефона.
Докато монархът отсъствувал, Министерският съвет приел проекта за Български народен съюз, изработен от Филов, Габровски, Михов и Севов. Царят също бил дал съгласието си по принцип. Всички министри приели проекта с пълно одобрение. Само Захариев изказал резерви. Предизвикали го да се изкаже ясно как гледа на проекта. Той заявил, че ще бъде против, ако новият съюз играе ролята на партия, но е за него, ако съюзът няма да бъде партия. Държането на Захариев направило впечатление на всички. Очевидно било, че Захариев разчита да застане начело на един подновен фашистки земеделски съюз и виждал сега, че новият народен съюз ще бъде пречка на плановете му.
Повече би трябвало да се учудваме на Филов, понеже в своята знаменита реч от 15 септември 1942 г. се беше обявил против подобна обществена сила, защото режимът бил безпартиен. Но толкова бързо се променили нещата, вътрешната обстановка, че Филов бил принуден сега да си създава партия, да обединява националните сили.
Царят се завърнал на 5 юни по обед, а вечерта Филов бил приет на аудиенция. Действително се оказало, че тема на разговорите било положението на Балканския полуостров. Германците смятали за възможен един десант в Пелопонес. Вземали мерки да съберат повече германски войски в Гърция. От страна на турците не очаквали нападение. От България искали да заеме Североизточна Сърбия, Тимошко до Морава, за да се освободи тамошната германска дивизия, и гръцка Македония, приблизително до Бистрица. Царят отклонил идеята да бъде зает от български войски Солун. Казал, че това би раздразнило както италианците, така и турците. Солун трябвало да остане под германско командуване. По принцип се съгласил да засили окупационните войски, но предложил да се изпрати военна мисия, която да уговори подробностите и да прецени възможностите заедно с българския генерален щаб. Поставил като предварително условие, разбира се, да се даде нужното оръжие. Обещали му.
За намеренията им на Източния фронт царят не могъл нищо да разбере, обаче за Балканите били доста загрижени. Също за поведението на италианците и унгарците. На унгарците вече нямали никакво доверие. Не можело да става и дума за тяхна помощ в Сърбия. Общо царят бил с добри впечатления. Особено хубаво било това, че първата вечер Хитлер дошъл при него на вечеря, а не обратното.
Царят, макар и да дал съгласие пред германците, направил сега нужното, за да се бавят нещата. Изведнъж се оказало, че Михов бил доста смутен и разколебан за мерките, които трябва да се вземат в Сърбия и гръцка Македония. Станало нужда Филов да го убеждава. Царят обяснявал поведението на Михов със странични влияния. Михов отрекъл това пред Филов и му казал, че той сам е най-искрен привърженик на сътрудничеството с германците.
Както и да е, тези интрижки вече не са важни. Важното за нас е, че няма никакви данни за германски натиск и искания на войски за Източния фронт. Голямата грижа на хитлеристите, която прехвърлили сега и върху България, била защитата на Балканите от евентуален англо-американски десант.
Не подобно искане, а съвсем друго нещо е предизвикало лошото настроение на царя. Той виждал, че Германия губи, че положението става неудържимо, и въпросът, който все по-често възниквал в съзнанието му, бил какво ще се прави по-нататък, след като германците загубят. Известно време хранел надежда, че може да се сключи някакъв мир. Но тази вероятност намалявала все повече, пък и се дочувало, че този мир може да стане за сметка на Балканите.
В началото на юли Филов заминал за Македония, а когато се върнал, царят му дал да прочете едно писмо на Драганов, в което той предавал буквално текста на друго писмо до него от Момчилов. В това писмо Момчилов препоръчвал чисто и просто споразумение с англичаните за изгонването на германците от Балканите като единствено спасение за България и търсел посредството на Драганов за такава акция. Драганов отхвърлял, разбира се, тази идея, тъй като това би било чисто предателство, но все пак я съобщавал на царя. В постъпката на Драганов монархът виждал едно желание на своя пълномощен министър да прехвърли върху царя всичката отговорност.
В края на месеца, на 24 юли, рухнала властта на Мусолини. Това било голям удар за Германия. Филов не се питал какви последствия ще има това за България. Питал се обаче какво ще стане с германските войски в Италия.
Издадена била прокламация от краля и Бадолио, в която се казвало, че войната продължава. Това малко успокоило Филов, но царят смятал, че промяната в Италия е военен преврат, и не вярвал, че Италия ще издържи. Междувременно по неофициален път се получило предложение до царя от Антонеску да се види какви мерки би трябвало да вземат заедно, за да запазят интересите на страните си. Това уж нямало да измени отношенията с Германия. Моментът бил толкова важен, че Антонеску направил същото предложение и на Унгария. Царят бил на мнение да не отхвърля категорично предложението на Антонеску, макар да вижда в него и един опит да бъде злепоставен пред германците, съмнявайки се в двойна игра.
Така смятал и Филов. На другия ден той повикал Бекерле и съвсем поверително му съобщил за предложението на Антонеску. Говорили си след това, че отношенията на България с Германия са коренно различни от тези на Унгария и Румъния с Германия. Филов подчертал, че българското правителство не предприема нищо във външната политика без споразумение с германците.
Водим, с други думи, същата фашистка политика. Това се отнасяло, разбира се, и до вътрешната политика. Предния ден минал законопроектът за смъртните присъди над малолетните. Това, разбира се, било дребен въпрос и Филов не го съобщил на Бекерле. Това не интересувало германците.
Тях ги интересувало сега какво ще стане в Италия. Станал бил малък скандал и между Хитлер и Хорти. Хитлер обвинил унгарците, че не се държат добре на Източния фронт и с безогледните си бягства улеснили катастрофата при Сталинград. Хорти отвърнал, че регентът на Унгария е дошъл да разговаря, а не да слуша упреци и напуснал стаята. Станало нужда да пратят хора да го успокояват, за да се продължи разговорът. Хорти съвсем не се държал като цар Борис. Бил просто човек за убиване. Но нищо, не го убили.
Но да оставим за малко Филов и неговите политически планове, защото още през май царят, без да пита своя министър-председател, започва чрез свой пратеник в Анкара тайни преговори. Заслуга за тия преговори имал бившият американски пълномощен министър в България Ърл. Преговорите се водели ту в Анкара, ту в София. Д-р Делиус усетил за тях, но нищо не могъл да направи, понеже това били хора на царя.
Борис започнал тайните сондажи по няколко линии, за да разбере каква ще бъде съдбата на България и дали американците са склонни да признаят нейното влизане в Тристранния пакт като принудително. Какво би трябвало да направи в случай, че има възможност да се откъсне от Германия. Това са били плахи постъпки. Сведенията за тези преговори стигнали до Хитлер по линията на абвера и по линия на Химлер. Според книгата на Г. Гочев „Бюро д-р Делиус”, във връзка с тия разкрития на германците в България инкогнито пристига шефът на абвера — адмирал Канарис. Между него и царя се състоял разговор, в който Канарис му съобщил за сведенията, с които разполага Хитлер. Това е времето, когато и самият Канарис в очакване на краха започнал двойна игра с англо-американците.
Между другите мерки е и повикването на българските пълномощни министри от Швейцария, Испания и Турция. В София се пръснал слух за правителствена промяна, но много хора щели да се учудят, ако са знаели мнението на Кьосеиванов. Той намирал, че не може да се направи никакво отклонение от дотогавашната политика, защото националното обединение можело да се постигне само в сътрудничество с Германия. Той още вярвал в германската победа. Допускал три възможности: германците ще сломят русите вероятно през следната година; ако не успеят, ще потърсят разбирателство с Русия; ако и това не е възможно, ще се болшевизират заедно с останалата Европа с надежда, че после първи ще могат да се отърсят от болшевизма и пак да заемат първо място в Европа. Обаче вярвал в германската победа.
Аз не попаднах на данни за посещението на Канарис. Във всеки случай това трябва да е било голям удар за монарха. Според Гочев Канарис го предупредил, че може би Хитлер ще иска среща с него, и го посъветвал да не бърза с приемането на поканата.
Поканата дошла на 9 август. На 10 царят съобщил на Филов за предстоящото си пътуване. Пак се безпокоял да не би германците да искат по-голямо участие във войната. Решили да не приемат повече от сегашното положение. Такава им е била общата теза от началото на годината — по възможност нищо повече да не приемат от това, което вече са приели.
Впрочем Филов не допускал, че германците ще искат от българската армия да отиде по-нататък, тъй като немските войски били вече навлезли в Струга и се насочвали към Дебър. Филов казал на царя, че ако те са умни, ще побързат да дадат свобода на Албания.
Откъм американците сведенията за България не били добри. В едно писмо Алън Дълес пишел, че тя ще бъде третирана след войната наравно с другите държави от Оста.
Царят дал на Филов да прочете и едно писмо от опозицията, подписано от Кимон Георгиев, Венелин Ганев, Кръстю Пастухов, Цветко Бобошевски и Никола Петков. Пишели, че в тия времена е нужна предпазливост, въздържане и ненамеса. Царят бил много недоволен и раздразнен от това писмо.
Той се постарал сега да избегне поне фаталните цифри. Направил си сметка и казал на Севов, че ще замине в събота, на 14, за да се прескочи датата 13 както за тръгване, така и за пристигане в главната квартира на фюрера. Царят се постарал да избегне датата 13, тъй като било и петък на всичко отгоре. Това съчетание — тринадесети и петък — било кошмарно за него.
Заминал в събота в 9 часа с аероплан и с пилота Бауер. Придружили го Ханджиев, Балан, Бърдаров и камердинерът Свилен Николов.
Хитлер се намирал в главната си квартира в Източна Прусия. Когато пристигнали на летището, на Ханджиев му се сторило, че това е недалеч от Инсбрук. Посрещнал ги Рибентроп и Кайтел. Оттам с автомобил стигнали до главната квартира.
Това е последната среща между Хитлер и Борис. Фаталната, както казват някои.
Хитлер посрещнал гостите си с фелдмаршал Цайслер и други лица. Ръкувал се поотделно с всички. После той и царят влезли в бункера на Хитлер.
Главната квартира се състояла от редица отделни бункери, приготвени да издържат на тежки бомби, с електрическо осветление, инсталации за прочистване на въздуха и сложна телефонна система.
Ханджиев, Балан и Бърдаров отишли в бункера, определен за тях. Към 13,30 ги поканили на обед с групата офицери от свитата на Хитлер. Царят, Хитлер, Рибентроп и Кайтел след разговора щели да обядват заедно.
Следобед тримата придружители почивали, а царят имал разговори. Дошъл за малко в определения за тях бункер и после пак отишъл при Хитлер. Върнал се надвечер.
Вечеряли в столовата на бункера: Борис, Хитлер, Кайтел, Рибентроп, Цайслер, Йодъл и хората от двете свити.
След вечерята царят, Хитлер, Рибентроп и Кайтел се оттеглили на разговори в бункера. Царят се върнал късно, към 23 часа, и си легнал.
На сутринта Ханджиев отишъл при царя в неговата кабина. Попитал го дали има нареждания. Видял му се уморен и блед. Ханджиев му се оплакал, че не е спал добре, имал лошото чувство, че ако машината за пресен въздух спре, всички ще се удушат и затова не могъл спокойно да заспи. И царят се оплакал от същото. Казал на Ханджиев, че не бил желал да спи в бункер.
Поговорили си така. Излезли после на входа на бункера. Ханджиев запитал как минават разговорите. Царят замълчал, после казал: „Добре.”
Разделили се.
Хората от царската свита останали с впечатление, че колегите им от свитата на фюрера не желаят да разговарят по политически въпроси. Намирали положението на фронта за добро и че отстъплението скоро ще спре на определена линия. Но не казали на коя линия. Същия ден следобед царят и хората му заминали обратно за България.
По обед Севов предупредил Филов да се върне в София за посрещането на царя. Филов закъснял, тъй че на летището се разминали с царя, и Филов заварил там само хората на Бекерле.
Филов не видял как е пристигнал царят. Също така много други хора, които не видели завръщането на царя, защото не са били дори поканени, след смъртта на царя пуснали слуха или вярвали в него, че той пристигнал от Германия в ковчег. Убили го там или го отровили, или нещо друго му направили, той умрял, натоварили го после на самолета и тайно докарали трупа му в София. По-нататък се била разиграла комедията с болестта и смъртта му. После с погребението.
Според тоя слух излиза, че царят бил умъртвен на 14 август. Точно след две седмици, на 28, било съобщено, че е мъртъв, а го погребали на 5 септември. Това е може би най-вмирисаният слух.
На летището между другите посрещачи е бил генерал Жечев. Те с царя имали къс разговор за състоянието на пистите. Царят казал, че летището е много лошо и не може да приема тежки самолети.
В деня на пристигането Филов бил повикан от царя в 7 и 30. Според неговия дневник царят не бил никак доволен от пътуването, макар пред Бекерле да се бил показал съвсем весел. На връщане даже си бил пожелал да го срещне неприятелски самолет, та да се свършело с него.
Всъщност, според Филов, нямало причина за толкоз песимизъм. Германците искали две български дивизии за Северна Гърция и евентуално за Албания, които да пазят тила на германските войски в Гърция и по албанското крайбрежие. Те смятали, че сега турската опасност не съществува. Царят все пак указал на нея и ловко пренесъл въпроса на друга почва, като заявил, че е готов да постави на крак 17-а дивизия в Македония, но не получавал нужното количество оръжие. Отговорили му, че то ще се изпрати, и поискали да съобщи кога ще бъде в състояние да подготви 17-а дивизия.
Царят и Филов се споразумели, че най-много след създаването на тази дивизия би могло още да се окупира Костурско и Леринско, но да се откажат да отиват по-нататък, понеже и без това българските сили са много пръснати.
За положението по фронтовете царят не получил подробни осветления. Хитлер и Рибентроп говорили много против Италия. Решени били да я отбраняват изцяло. За Източния фронт говорили много самоуверено, обаче не посочили по какъв начин смятат да се справят с положението.
Виждаме, че не е имало никакво отклонение в тактическите намерения на хитлеристите за участието на България във войната. Няма и намек за влошени отношения между Борис и Хитлер. Борис не е отказал това, което те са искали от него.
Но, казват, може би германците са искали българско участие за Източния фронт, царят не се е съгласил, а след това не е съобщил за тоя разговор и на Филов. Знаел, че Филов е германофил, и не искал да му съобщава за тези претенции.
Ако хитлеристите са имали такива претенции, Филов е можел да научи това не само от царя. Когато те са искали нещо, не са го държали в тайна. Те са го предявявали по всички линии, като се почне от дипломатическата и се свърши с шпионската. Но никъде няма данни за това и никакви признаци. След смъртта на царя хитлеристите можеха да подновят тези искания пред регентите. В дните на погребението у нас пристигат висши военни. Кайтел е тук, един от участниците в срещата между Хитлер и Борис. Нито тогава, нито по-късно обаче пред българското правителство е повдиган въпросът за участието на български войски във войната срещу Съветския съюз. При състоянието на балканските фронтове, на Италия и при колебливата политика на Румъния и Унгария за разлика от самоувереното държане на българските фашисти, намеренията на германците за участието на България е просто и логично. Те са очаквали десант откъм Гърция. Те не са разполагали с достатъчно дивизии, за да се справят с него. Тяхната тактическа цел е била ние да запушим дупките. Ако става дума за показанията на Кирил, той изрично казва, че разговорът между него и царя се е състоял не след последното завръщане на Борис.
Едно-единствено сведение съдържат писмените показания на Евдокия. Тя пише, че след смъртта на царя посетила някогашния началник на тайната Фердинандова канцелария Добрович. Когато Евдокия пише показанията си, Добрович е вече покойник, а при разговора им е бил на смъртно легло. Говорел с големи усилия, едва можело да се разбере, понеже имал рак в гърлото. На 16 август, на другия ден след завръщането си, царят бил ходил при него и му казал, че има нещо да му съобщи, което щяло да го зарадва. Бил при Хитлер. Имал страшна борба с неговите хора, особено с военните и с външния министър. Цял ден траяла борбата. Искали да се обяви война на Русия и активно участие в нея. Но, казал царят, аз отказах категорично, надвих ги и този път, но сам си знам как.
Много интересно се получава. Само двама са тези, които пред Народния съд твърдят, че германците са искали българско участие във войната срещу Съветския съюз: княз Кирил и Евдокия. Няма никакви други данни. Всички, които говорят и пишат по тоя въпрос и са на същото мнение, не добавят нищо съществено. Никъде и нищо не казват за такова искане. Нито Филов, нито Михов, нито хората, които са придружавали царя: Ханджиев, Балан и Бърдаров. Те казват само, че царят бил в лошо настроение, изглеждал бледен. Но това няма отношение към исканията на германците.
Друг от слуховете бил, че царят паднал на легло веднага след завръщането си. И даже се пише в някои книги, че умрял три дни след пристигането.
Няма нищо вярно в това.
В понеделник при царя е имал прощална аудиенция хърватският пълномощен министър. На 17, във вторник, заминал за Царска Бистрица. На 18 ходил на лов. На 19 август се изкачил на връх Мусала. Били са с него княз Кирил, Балан, двама адютанти и Свилен Николов. На 20 август имал разговор с пристигналия от Берлин пълномощен министър Загоров. На 21 август, в събота, пак отишъл на лов. В неделя дал продължителна аудиенция на генерал Михов. Разговаряли за поетите задължения по време на срещата между Хитлер и царя.
Трябва да отбележим, че по време на екскурзията до Мусала царят не се е чувствувал добре. Имал пристъпи на задух, парене в сърдечната област. На връщане близо до хижата леко му прилошало. Казал, че трябва да слязат в София и да се прегледа. Но после, след като се върнал в Царска Бистрица, казал, че ще остави това за другия ден.
В София царят се върнал на 23 август, в понеделник. Той не се чувствувал добре, но никой от домашните му не забелязал това. Не обърнали внимание, пък и той нищо не казал. В понеделник сутринта на Севов било съобщено да дойде в двореца към 10 и половина, когато царят щял да се върне от Царска Бистрица. Севов пристигнал навреме и след няколко минути дошъл и царят. Севов чакал в кабинета му. Още с отварянето на вратата, преди да отговори даже на поздрава му, царят казал: „Севов, болен съм от ангина пекторис”, и седнал на стола си.
Външно не бил много разтревожен.
— Досега съм чувал да се оплаквате от много болести — рекъл Севов, — но от ангина пекторис не съм чувал. Как си определихте диагнозата? С лекар говорихте ли?
— Не — казал царят. — Обаче признаците са налице. Имал болки в долната част на гръдния кош, в рамото и по лявата ръка. Освен това казал на Севов, че когато се качвал към Мусала, почувствувал задух и заморяване, каквито друг път не е имал.
Наредил по телефона да дойдат д-р Балабанов, като най-близък лекар, и д-р Александров, дворцовият лекар. Те пристигнали не след дълго. Заедно с царя се качили горе, в спалнята му. Бавили се доста. През това време Севов продължавал да го чака в кабинета му. Към 12 и 30 часа му съобщили, че царят е поръчал да остане за обед. След малко слязъл и той.
Бил спокоен. Направили му прегледа. Седнали със Севов да обядват.
През време на обеда не говорил за болестта си. Хранил се както обикновено и взел някакво лекарство, съвсем бистри капки, с вода. Понеже изобщо не минавало ден да не употреби някакво лекарство, това че и сега взел лекарство, не направило никакво впечатление на Севов.
Отишли после в съседната стая, в кафе-салона. Царят казал, че се е виждал с генерал Генев и останал доволен при обиколката на частта му, но самият той все си оставал Генев и нямал влияние сред офицерите си.
Разговора водел така, като че не го интересува нищо. Колкото да мине време. Да дочака да стане 5 часа и да си замине за Царска Бистрица, както бил решил сега, след лекарския преглед.
Разделили се. Царят тръгнал за спалнята си. Искал да си почине и следобед да приеме докладите на Груев и Жечев. Севов си отишъл вкъщи. Следобед не го повикал никой и той бил сигурен, че царят е заминал пак за Царска Бистрица, както му казал.
Следобед царят наистина слязъл долу и работил с Груев.
Към 7 часа се обадил на Евдокия по телефона. Предния ден тя се била върнала от Варна. Попитал я как е прекарала. Казал й, че не му е нещо добре. Тежест чувствувал, мъчно дишал.
Наистина тя чула по телефона как той хлипал и тежко дишал. Казала му да повика лекаря. Той отговорил, че го е викал вече. Казал й още, че е слязъл от Чамкория, защото имал работа, и освен това не искал да се разболява при децата. Евдокия го попитала дали не е пил минерална вода в Банкя, понеже знаела, че той ходел на бани там заради ишиаса си.
— Не — казал царят. — То е в чарка.
Помълчал и добавил:
— Ще видиш, ще умра от ангина пекторис.
Това й казал и през лятото веднъж. Когато му възразила, че не е за неговите години болест, отговорил й, че то не е въпрос до години, а е до патина. Пак му напомнила сега за лекар, защото пак чула как пъшка. Попитал я после за болния Добрович. Искал да го види, но докато не му било добре, не можел. Евдокия му казала, че не е добре, на смъртно легло е. „Така ще бъде и с мен” — казал царят. Казал й: „Хайде, утре, ако съм по-добре, ще дойда да те взема нагоре към Царска”, и затворил телефона.
Към 7 и 30 му прилошало, повърнал. Дошли пак лекарите — Даскалов и Александров. Отначало помислили, че му е заболяла жлъчката. Говорили за разни неща. Между другото царят казал, че според хороскопа си ще умре на 50-годишна възраст, както цар Симеон е умрял. В стаята бил и камердинерът Свилен. Положението се влошило. Д-р Ханджиев отишъл при германския военен аташе и го помолил да повика берлинския лекар на царя, д-р Зайц. Той се свързал веднага с Гьоринг и предал молбата.
В Берлин имало бомбардировка. Върху клиниката на д-р Зайц била паднала бомба. Зайц бил сред развалините. Измъкнали го. Качили го на самолет и пристигнал в София.
По-късно, пак по молба на Ханджиев, от Виена бил извикан проф. д-р Епингер. Повикани били и други български лекари. Установена била диагнозата за сърдечно заболяване. Никой освен тези хора, за които споменавам, и също така Генчев, не знаел още, че царят е болен. На лекарите казали да останат в двореца.
На следния ден привечер към двореца наминал Севов. Той изобщо си имал тоя навик — да наминава натам. Същия ден били съобщили, че Химлер заема някакъв нов пост. Севов се видял на двора с княза. Попитал го има ли някакви сведения за това съобщение. Попитал го също къде е царят. Кирил му казал, че в тоя момент царят спи. Севов излязъл и не запитал за болестта му. През това време не знаел какво е станало. Предположил, че царят пак е ходил на лов, щом спи следобед, и понеже князът също не казал за болестта на брат си, Севов останал с впечатление, че няма нищо.
През целия ден Евдокия очаквала, че брат й, както обещал, ще намине към нея или най-малкото ще се обади. Привечер към 6 часа дошъл Кирил. Извикал я настрана, понеже тя работела в градината със слугата си. Казал й:
— Началството не е добре. Никак не ми харесва. Слязох днес от Царска и го намерих болен.
Те викали на брат си „началството”. Евдокия прекъснала Кирил със свойствената си несдържаност и му казала:
— Да не е отровен, той е бил там, да не му е погодено нещо!
Още когато била във Варна, тя знаела, че царят е ходил при Хитлер.
— Не, сърцето е. Викахме Зайц от Берлин. Казал още за началството:
— Можеш ли да идеш утре в манастира да му палиш свещ за здраве?
Евдокия обещала. Но искала да дойде тая вечер с Кирил в двореца. Той й отговорил да не идва, понеже началството не бил казал нищо. Качил се на колата. Отишъл си.
На другия ден, в сряда сутринта, към 7 часа князът позвънил на Севов. Повикал го да отиде в двореца. Там Севов научил, че болестта още в понеделник се е усложнила и са повикани лекари. Казали му кои.
Същата сутрин Евдокия рано заминала за Рилския манастир. Постояла на служба малко, запалила свещ и си тръгнала. Към 9 часа била вече в София и без никого да пита, отишла в двореца. Кирил стоял на двора. Страшно бледен. Казал й:
— Инфаркт е, емболия, според Зайц.
Евдокия видяла д-р Зайц. Познавала го от по-рано. Церил я от жлъчка. Той й казал, че положението било много сериозно, че царят е получил инфаркт, но че щели да се стараят, българските лекари и той, да го спасят. Имало още надежда, понеже бил здрав, неизхабен организъм, нито пушач, нито алкохолик. Можела да мине кризата за три-четири дни при пълно спокойствие. Но, разбира се, след това най-малко шест месеца царят ще бъде напълно изолиран от всякаква държавна и отговорна работа, докато сърцето пак свикнело да работи, въпреки емболията. Описал на княгинята какво лечение се прави, какви инжекции. Тя попитала за причината. Отговорили й: — Преумора, умствена преумора и душевни вълнения.
Зайц казал после, че ако има въздушно нападение, ще бъде много опасно. Сътресенията можели да причинят смърт.
По това време идвали самолети всяка нощ или през нощ и се давало или тревога, или затъмнение. Князът наредил на генерал Жечев да се свърже с въздушната отбрана и да им съобщи без негово нареждане да не се дава тревога и такава да се даде само при крайна необходимост.
Евдокия се качила горе. Болният имал вид на мъртвец и стенел в полусънно състояние. Около него непрекъснато се въртели лекарите. Евдокия останала вън, на балкона, целия ден. Попитала единия от българските лекари дали царят не е отровен.
— Вие луда ли сте! Никаква отрова! — грубо й казал той и влязъл пак при болния.
Надвечер настъпило ново влошаване. Повикали свещеник, отец Рафаил, от църквата „Св. Неделя”. Задържали го после и него в двореца. Към 8 часа вечерта положението малко се подобрило. Евдокия влязла и седнала до леглото на брат си. Взела му ръката. Той отворил очи и доста ясно й казал:
— Кока, какво правиш? Колко е часът?
Отговорила му. Той само казал нещо като: „Аа, тя се свърши.” После нищо не й проговорил.
Царят изобщо с никого не проговорил в минутите на просветление. Те са били много редки. Това го казват всички, които са били около него през тези дни и но-щи. Той сякаш окончателно се затворил в себе си, очаквайки смъртта — без да се грижи по-нататък за живите.
На тях не им се искало да мълчи. Здравите на болния не вярват, дори ако той е цар, защото си имат свои проблеми. По-късно се оказало съдбоносно важно това, че царят нищо не казал, не дал никакви нареждания, напускайки живота. Не постъпил като другите царе, за които сме чели в приказките или в хубаво написаните исторически романи. Пробуждайки се на два или на три пъти, той само питал колко е часът или искал да пие вода.
Евдокия пише, че не помни на 26, в четвъртък, как е било. Те с царицата прекарали почти целия ден ту при болния, ту на балкона. Царицата пристигнала от Бистрица сутринта. Смята се, че до този момент тя нищо не е знаела за боледуването на царя. Генчев бил забранил да й съобщават, че царят е болен, но мимо Генчев това направил Свилен Николов, камердинерът на Борис. В сряда вечерта вече официално съобщили на царицата, че царят е тежко болен, и тя в четвъртък заран пристигнала. Царят и на нея не проговорил. Казват, че уж само й погалил ръката. Това е сведение от сантименталния дворцов репертоар.
Него ден се издало и комюникето, че царят е болен. Един интересен факт е, че въпреки забраната да се говори за действителната болест на царя, радио Лондон било вече съобщило точната диагноза още през нощта срещу четвъртък, а доколкото било известно например на Севов, освен лекарите никой друг не е излизал от двореца.
В четвъртък болестта се развила много бързо и следобед настъпила криза, която очаквали да дойде в събота. Тоя ден още преди настъпване на кризата, към обед, Севов задал на проф. Епингер въпроса, дали болестта е само от тази причина, която те смятат, или може да настъпи и по други причини.
Според Севов такова съмнение било изказано от д-р Даскалов. Севов не вярвал на този човек като лекар и затова запитал професора. Отговорът не бил категоричен, можело да се предполага, че е възможно и това. Въпросът бил, дали може да има отравяне.
Следобед, когато минала кризата, Севов отново задал въпроса си на професора. Казал му, че ще бъде жалко, ако не е точно установена причината. Този път обаче отговорът бил много категоричен и Епингер казал, че не, не се съмнява — болестта не може да настъпи вследствие на отравяне.
Понеже всички лекари, също и князът, бил там, Севов запитал дали не е нужно, докато още има време, да се повикат и други лекари. Отговорът бил също категоричен.
Този въпрос бил впрочем повдигнат от всички, които не били лекари, и постоянно се повтарял.
Дали се нареждания за нови лекарства и се направило всичко възможно за най-бързото им доставяне. Генчев чрез Балан бил в постоянна връзка с въздушния аташе на германската легация за съдействие на превоза — аеропланен.
Казват, че в петък болестта минала сравнително леко, все с тези помощни средства за поддържане в полуупоено състояние. Според Евдокия, лекарите били по-оптимисти. Сърцето поело отново. Зайц даже се засмял и казал, че ще се оправи. Опасността от пневмония била минала. През нощта княгинята чувала от съседната стая как болният пъшкал, но сърцето му било по-добре.
Филов в дневника си разказва почти същото. Те двамата с Михов предния ден, в четвъртък, влезли за малко при царя. Той се въртял в леглото доста нервно, но бил все със затворени очи. В петък надеждите били твърде големи. Филов прекарвал повечето време в двореца, където непрекъснато се намирал и Севов. Севов му казал, че е наредил никой да не влиза при болния и да не го безпокоят.
Освен лекарите през тези дни почти неотлъчно в стаята на монарха се намирал и неговият камердинер Свилен Николов. Той служел на монарха от 1915 г. и не можел да си представи, че царят ще умре. Разправя, че следобеда, в петък, негово величество се пробудил по едно време, надигнал се и попитал:
— Свилене, колко е часът?
Свилен му отговорил:
— Четири и двайсе.
— Утре по това време — казал царят и се повалил обратно на възглавницата.
Малко е мистика всичко това. Аз разговарях с един от лекарите и той ми каза, че всички тези сведения за подобреното състояние на царя в петък са повече от невероятни. Тъкмо през тоя ден той бил в най-тежка кома. Може, казва лекарят, да е правил някакви конвулсни движения или да е бълнувал. Но да говори съзнателно — едва ли.
По инициатива от Берлин в петък следобед пристигнал още един лекар, специалист по нервни болести. Вече положението било неудържимо и можело на болния да му викат всякакви лекари, затова не е безинтересно да се знае, че през време на болестта князът на няколко пъти казвал на Севов, че княгинята питала дали е идвал Лулчев и настоявала да го извикат. Но и князът, също както и Севов, били на мнение помежду си, че не бива. В петък следобед обаче князът поискал по най-категоричното настояване на княгинята Лулчев да бъде доведен. Севов трябвало да се подчини. Намерил Лулчев и към 10 часа вечерта го довел в стаята срещу военния кабинет на монарха. Оттам Лулчев бил заведен при Борис.
Постоял. Царят не дошъл на себе си. Може би в този момент Лулчев разбирал, че не е никакъв прорицател и няма никаква връзка със силите от невидимия свят. Искало му се може би да стори някакво чудо, някакво добро на царя и да се прочуе умението му из целия свят, и като всеки простосмъртен съзнавал безсилието си пред великите закони на природата и човешкото битие. Оставало му да се утеши с мисълта, че е видял царя на смъртния му одър и че ще опише един ден тази сцена в някой от романите си.
Княгиня Евдокия не споменава нищо за посещението на дъновиста Лулчев. Не се е сетила, пишейки показанията си, или е сметнала, че може да премълчи. Защото са я подозирали, а и в обществото много се говорело, че тя е дъновистка. Не съм дъновистка, пише тя. Верующа и искрена католичка съм. Нямам нужда от една секта, когато моята религия ми дава необходимата за живота ми духовна и морална опора. Тук трябва да кажа, в защита на покойния си брат, че той не се е водил сляпо по домогванията на Лулчев или чрез него — от Дънова. Натоварен с толкова отговорности, в невъзможност да има приятелства с равни нему умове, сам всъщност в живота, въпреки семейството, човекът Борис е търсел отдушник и си е казвал болките на човека Лулчев. Но че сам е преценявал съветите, дадени нему, и не ги е сляпо последвал, самите събития го доказаха.
Дънов също казвал, че царят не следвал неговите съвети, защото Лулчев зле му ги предавал. По тоя начин Дънов отметва отговорностите, които биха могли да му потърсят хората за политиката на Борис. Лулчев пък твърди, че точно е предавал съветите на „учителя”, но царят не искал да го слуша. Много общи били, мъгляви, не можело, казвал, нищо да се схване. Сега, когато стоял до леглото на своя умиращ цар, Лулчев най-добре разбирал, че всичко е свършено. Не било нужно да бъде ясновидец, за да го разбере.
Евдокия не можела да си спомни после това, което станало на 28, в събота. Били на църква, както всяка година на Богородица. Царят имал температура, но бил по-спокоен. По обед отишла при него и му сменявала компресите на челото. Спеше, казва тя. Излязох. Трябва да е било 12 и половина. После какво стана, не помня. Взеха да се разтичват лекарите, да търсят кислород, инжекции. Разбрах, че трябва да е много зле.
Помни, че Свилен дошъл да я повика. Търсили царицата, а тя била в параклиса. Свилен бил страшно блед. Евдокия разбрала и изтичала по стълбите нагоре. Зайц стоял с някаква слушалка до Борис и казал нещо — че нямал вече болки.
Преди това Филов чул да става дума като последно средство да се прелее кръв на царя, за което са били направени и приготовления: донесли от Солун изкуствена кръв. Специална германска кръв, приготвена за такива случаи. Обаче не станало нужда. Следобед бил издаден последният тревожен бюлетин. Към 4 часа настъпил краят. Царят издъхнал в 4 часа и 22 минути. Според верния Свилен, той, значи, си предрекъл точно часа още предния ден и се излъгал с две минути.
Трябвало да се констатира смъртта. Всички лекари поотделно прослушали сърцето. Освен лекарите в стаята били още: Кирил, Севов, Филов, Михов. Когато те влезли, очите и устата на царя били още отворени. След малко запъхтян и на пръсти довтасал Габровски. Немските лекари предложили актът за смъртта да бъде съставен от българските им колеги: Киркович, Разсолков, Цончев, Даскалов, Александров и Балабанов. За хода на болестта и лекуването бил държан подробен протокол.
Било свършено вече всичко. Свилен попитал единия от лекарите от какво е умрял царят. Той му казал: „от царска болест”. Каква е тая царска болест, не се успокоявал Свилен. Дали му се допълнителни обяснения. От такава, рекъл докторът, от каквато царете умират. Думата „инфаркт” по онова време не била много популярна.
Евдокия и царицата седели в коридора. Някой ги попитал за погребението. Евдокия казала, че навремето си царят искал да бъде погребан в Рилския манастир.
Трябвало да се пристъпи веднага към уреждането на държавните работи. Инициативата била у Филов. Той изказал съболезнованията си на царските роднини. Царицата била много покрусена и не можела да говори. Евдокия му казала само: „Сега, господин Филов, трябва да държите здраво.”
Кирил, с когото министър-председателят се прегърнал, бил силно развълнуван. Филов после слязъл долу, в канцеларията, дето той с Габровски и Михов, съставили проектите за двете прокламации: за смъртта на Борис и за възцаряването на Симеон. Събрал след това министрите на съвет за одобрение на прокламациите и още вечерта ги прочел по радиото. Казал, че това е всенародно нещастие и незаменима загуба за отечеството. Искало му се целият народ да плаче и сега, след смъртта на върховния вожд, да се обедини по-здраво около първия му съратник г-н Филов.
Несъмнено смъртта на царя представляваше една труднозаменима загуба за българската буржоазия. Тя, която докара баща му, даде му царски трон, а после качи на тоя трон сина и в продължение на повече от две десетилетия къде със сила, къде с лъжи поддържаше около него ореола на справедлив, демократичен и мъдър владетел, сега неочаквано беше загубила може би най-хитрия и най-опитния защитник на своите интереси. Тя не искаше народът да си спомня за времето на Първата световна война, когато монархията ни тласна към национална катастрофа. Нито за кървавия преврат на 9 юни и за садистичния разгром на Септемврийското въстание, за погромите и белия терор през 1925 г. Не искаше народът да потърси в тоя момент сметка за нейната дейност и дейността на монарха през 30-те години, когато постепенно реваншизмът взе връх и отново докара германските милитаристи в България. В този скръбен за нея час бе неизгодно да се направи истинска равносметка за живота на Борис III и неговата държавническа дейност — безмилостния Закон за защита на държавата, погазването на всички конституционни права на човека, лицемерния парламентаризъм и зависимостта от най-реакционните сили в Европа. С всички средства на своята пропаганда тя искаше да запечата в съзнанието на хората образа на един добър, човечен, влюбен в народа си цар, умен и непреклонен в своя стремеж да го огради от огъня на бушуващата война и да го изведе на един щастлив, безоблачен бряг.
Трудно е да се каже, че тя нищо не постигна в тази насока. Наистина тъкмо в дните около смъртта и погребението на царя се виждаше, че хиляди хора не бяха превъзмогнали своите политически илюзии за ролята на монарха. Социалният живот е нещо много сложно. За много хора вестта, че царят е мъртъв, съвпадна със съзнанието за трудните месеци, които предстояха, с чувството на разочарование и дори безнадеждност и безверие в утрешната съдба на България.
Въпросът за завещанието на Борис възниква веднага след смъртта му. Не се знаело още дали има завещание. В събота вечерта министър Партов, спешно извикан от Берлин, където сключвал спогодба за юридическо сътрудничество с Германия, запечатал касата и писалищата на царя. Отварянето им станало в понеделник, на 30 август. Търсили завещанието, но нищо не се намерило. Прегледали и писалището до спалнята, но и там нямало нищо. Според Севов царят никога не говорел за завещание, нито пък мислел за регентство. Той никога не бил проучвал и хора с оглед на някаква изненада, както имал обичай да прави това в други случаи.
След два дни Филов научил — научил, доколкото може да си спомни, от Севов, — че в понеделник, 23 август — вечерта, когато на царя му прилошало, той казал на д-р Александров, че болестта му е сериозна и че не успял да направи завещание. Този разговор бил чул и Свилен. Обаче пред Филов не му се представил случай да го потвърди. Непосредствено след смъртта Свилен казал на Филов, че има нещо да му говори лично, но тогава не успели да говорят. Споразумели се с него, че ще се потърсят вън от двореца. Обаче това по-късно не станало. Свилен успял само да съобщи на Филов в деня на смъртта думите на царя, че щял да умре на 50 години като цар Симеон.
Една тайнствена версия се изгражда в мемоарите на Стойчо Мошанов около историята с царското завещание. Той разказва най-напред един случай, когато по адрес на изложил се министър царят казал на бъдещия мемоарист: „И този висш магистрат аз съм назначил за регент!” От тези думи Стойчо Мошанов съди, че почти невъзможно е царят, човек предпазлив и мнителен, да не остави, особено в тия бурни, несигурни времена, завещание. Трябва да се предположи, че то е изчезнало. Изчезнало е, и то преди касата и писалищата да са били запечатани. Стойчо Мошанов пише, че те са били запечатани в сряда. Това не е така: казахме, че Партов ги запечатал в събота.
Мошанов насочва съмненията си към Севов и казва, че през първите три дни единствен той и Свилен са се намирали около царя. Свилен бил единственият свидетел за тършуването на Севов из царските книжа. Мошанов пише по-нататък, че имал по-късно възможност да разговаря със Свилен и той му казал: „Счетох за мой дълг да съобщя за мошеничеството на Севов и всичко, което стана около смъртното легло на царя, на министър-председателя Филов. Издебнах го насаме, когато в сряда дойде в двореца, и му казах, че имам да му съобщя важни факти. Той обеща да ме повика, но забрави. Допускам Севов да му е дал да разбере, че пътят към регентството му е отворен. Повече не мога да ви кажа. Където трябва да знаят цялата истина, всичко съм разказал.”
Историята е страшно, бих казал кошмарно интересна. Излиза, че царят е имал завещание и Севов е знаел за него. Когато царят заболява, изпада в безсъзнание и предстои смъртта му, а след това и разпечатването на завещанието, където са били може би посочени неугодни за Севов и германците хора, опитният авантюрист се решава да действува. Обстановката го подпомага. Само Свилен и той са около смъртното ложе на монарха. Севов тършува из книжата, намира завещанието и го унищожава или го открадва, за да отвори пътя на Филов към регентството. Свилен вижда това и верен на своя цар, не може да премълчи за мошеничеството на архитекта. Издебва Филов и му казва, че има да му съобщи нещо важно: това е историята около завещанието. Но по-късно не отива при Филов. Може би разбира, че Филов, след като става регент, е най-малко подходящото лице, на което трябва да се съобщи за тършуването на Севов. При това князът също става регент, следователно разкриването на аферата няма смисъл. При това Свилен е бил вероятно заплашен от Севов и е предпочел да не влиза на тигъра в устата. При слуховете, че немците са премахнали царя, много по-малко усилия се изискват за премахването на някакъв си камердинер. Той решил да мълчи и чак след Девети септември, освободен от страха, съобщил за престъпленията на Севов където трябва.
Тази криминална история не може да не разпали въображението, въпреки че във версията на Стойчо Мошанов има доста неточности. Доста нагласена изглежда, както вече казахме. В понеделник, когато се разболява, царят не е бил сам. Севов е бил с него до обед и след това наистина си е отишъл. Следобед знаем, че царят е работил при Груев. В 7 часа говорил с Евдокия по телефона, след това му прилошава и веднага идват лекарите. По-нататък те не са се отделяли от леглото на болния. През това време Севов не е бил в двореца. Това се знае от лекарите Даскалов и Александров. Те, когато идват вечерта, са имали разговор с царя. На другата заран идва Кирил и чак привечер — Севов. После той си отива, а Кирил навестява Евдокия, за да й съобщи, че царят е болен. Чак в сряда сутринта Кирил съобщава на Севов, че царят е болен, и го повиква в двореца. Съвсем не може да се каже, че до сряда Севов е бил около смъртното легло на монарха само със Свилен. Тези неща са абсолютно доказани от показанията на няколко души, които са ги дали не във връзка с тайнственото изчезване на царското завещание. Най-малко Евдокия при лошите й отношения със Севов би свидетелствувала в негова полза. Пък и Кирил не би свидетелствувал във вреда на брат си. До сряда сутринта Севов не е бил в двореца, след като се разделил с царя в понеделник по обед.
Но всичко става на тоя свят. И още повече — в един царски дворец, така тайнствен и недостъпен за обикновените хора. Тази история заслужаваше да бъде разчепкана докрай, защото би могла да послужи за сюжет на истински криминален роман от най-щастливата епоха на изчезналите царски завещания. В края на краищата струваше си да се провери версията, предложена от Стойчо Мошанов.
В архивите липсват показанията на Свилен Николов по тоя въпрос. Има негови показания, съвсем кратки, но за друго — нещо за Генчев и отношенията му с царя. Знаех, че Свилен Николов е жив и би могъл да ми даде допълнителни сведения. Търсех го дълго и най-сетне научих, че живее на ... нашата улица. Искам да кажа на улицата, на която и аз живея. Той, разбира се, никога през живота си не е нито чел, нито чувал за дневника на Филов. Попитах го дали през тези дни около смъртта на царя е имал разговор с Филов. Разговорът им не е бил в сряда, както пише Мошанов, а в събота, вече след смъртта на монарха. Важното нещо, което Свилен искал да съобщи на Филов, било предсказанието на царя, че ще умре на 50 години, както цар Симеон. Нищо повече Свилен не е имал намерение да съобщава на Филов. Питах го за Севов. Казва, че го виждал по същото време в двореца, но нито е говорил с него, нито пък е забелязал някакви подозрителни действия на този човек. Попитах го дали някой път е имал разговор със Стойчо Мошанов и му казах къде според мемоарите се е състоял този разговор. Бившият камердинер ми каза, че никога не е имал разговор със Стойчо Мошанов. Каза ми какви показания е писал навремето си. Те съвпадат с това, което казах — за Генчев и за царя.
Оставаше само един пункт за изясняване в любопитната версия. Защото той можеше да реши всичко: наистина ли царят е споменал пред д-р Александров, че болестта му е сериозна и че не успял да си напише завещанието. Лично от д-р Александров изясних, че разговор за завещание изобщо не е имало. Когато в понеделник вечерта д-р Александров и д-р Даскалов били повикани в двореца, те наистина имали разговор с царя. Той между другото им казал за хороскопа си и казал, че според него ще умре на 50 години като цар Симеон. Тези думи точно били чути от Свилен и той после ги казал на Филов. Така че за царско завещание и за някакво тайнствено изчезване на завещанието с помощта на Севов няма никакви данни, а версията в мемоара е построена върху слухове и дневника на Филов.
Царят не е мислил да умира или от суеверен страх не е искал да прави завещание. Имало време след обеда, но предпочел да подписва укази. Може би нямал какво, нито кому да завещава.
Болен вече, той чувствувал безкрайна апатия към света. Чувал лекарите, които се суетят и всички близки, за които работил и се борил, а те виждали в това нещо естествено: негово задължение било да ги влачи на гърба си, да тича по гарата и да мести стрелките, а цялата тая паплач да си седи по вагоните. Никому нямал какво да каже, освен може би да попита: „Кока, какво правиш?” И да й се изплаче: „Аа, тя свърши!”
Той казал и на брат си, докато бил здрав, а после и на д-р Даскалов: „бизим пириставление битти” — подигравателна смесица от ориенталски, славянски и „европейски” — „моето представление свърши”. Изиграл си ролята.
Трупа му пренесли в дворцовия параклис. Преди това в малката стаичка до зимната градина го подготвили за балсамиране. Царицата не давала да му направят аутопсия, но за балсамация се съгласила. Което е повече от аутопсия.
Никакви следи от насилствена смърт не са били открити — отравяне и пр. Потвърдила се клиничната диагноза за инфаркт и емболия. Инфарктът бил засегнал долната част на сърцето, дето се явява най-често и най-често има фатален край.
Когато царят в понеделник повърнал, имало съмнение за жлъчката му, но това е била една от типичните прояви на инфаркта. Болестта била започнала като гръдна жаба, после се явила тромбоза, запушване и като нейно следствие — инфаркта. От тая болест умират хиляди хора и даже царе. Тя идва ненадейно, непредвидено и винаги като последица от силна нервна преумора, тревоги, потиснатост и чувство за безизходица.
Царят умрял от инфаркт, но на някои хора им се щяло да не е умрял от един обикновен инфаркт — искало им се някак по-величествено да умре. От нещо тайнствено, за да има какво да си приказват и да се утешават. Казват, макар и да не са присъствували, че е бил отровен. Не е известно на медицината да има отрова, която може да се вкара така, че да попадне право в сърцето и да не даде други следи. Слуховете за отрова са пуснати не от лекарите. Тяхното заключение го казахме.
Най-напред проф. Епингер още с идването си изразил съмнение за ухапване от змия по време на екскурзията, но се отказал тутакси, защото нямало никакви следи. На въпроса, който му задал Севов, отговорил, че за отравяне и дума не може да става. Преди заминаването си обаче германските лекари били приети от Бекерле. Той ги запитал дали е възможно външно влияние, отрова. Епингер споменал за „типична балканска смърт.” Бекерле поискал да се изкажат по-точно. Лекарите заявили, че е нужна аутопсия. Бекерле останал с впечатлението, че царят е бил отровен, и съобщил това веднага на Рибентроп, от него вече и Хитлер се осведомил за причината на смъртта. Казал на Гьобелс:
— Той е бил отправен на оня свят с помощта на змийска отрова.
По-късно вече Гьобелс изнамерил и убиеца: принцеса Мафалда, която в седмиците преди смъртта на Борис била в София като гостенка на сестра си, на царицата. Знаем, че не е била. Пристигнала чак за погребението.
— Принцеса Мафалда — рекъл Хитлер — е най-голямата мръсница в италианския кралски двор. Аз я смятам напълно способна да прати зетя си Борис на оня свят.
И без това Хитлер го било яд на италианците, че капитулирали. Губел сега заради тях войната. Отгоре на всичко му очистили най-верния човек на Балканите.
Една важна опора на нашата балканска позиция си отиде, пише Гьобелс в дневника си. Това лято ни носи все по-тежки новини.
Хитлер го било толкова яд, че искал дори да арестува Йоана, но й се разминало. Яд го било също на слуховете, че нацистите и лично той, Хитлер, уморили монарха. Защото имало и други слухове освен за отравянето. По повод на тях пред Народния съд са зададени въпроси на Кирил.
Председателят: Как си обяснявате смъртта на вашия брат, на що се дължи тя?
— Брат ми е човек, организъм, който много силно, много тежко изживяваше душевни вълнения.
— Какви душевни вълнения имаше.той?
— Извинете, но 25 години да управлява човек тая държава, мисля, че има достатъчно причини да има душевни вълнения.
— За вас смъртта на вашия брат съдържа ли все пак известна загадка?
— Аз наблюдавах покойния си брат така, при обедите и вечерите, и констатирах всеки ден, че той беше така много... така, не отпаднал, ами някак си несъобщителен стана. Несъобщителен, силно блед. В лицето беше много блед, много слабо се хранеше и това се засилваше. Той страдаше от силен артрит, но покрай артрита изглеждаше, че има и друго нещо, което го мъчеше много. Той не го казваше. Само една вечер стана следното. Това беше в Чамкория. Както си седяхме, той направи така...
Подсъдимият разширява гърди и вдъхва бързо въздух, както прави човек при сърдечни смущения, чувствувайки задушаване.
— ... аз го попитах: Какво ти е? Той каза: „Моето си.” Той страдаше, изглежда, от една — от гръдна жаба. Но не почина от това. Защото десет дни преди да се помине, ние бяхме на разходка в планината и той тогава ми се оплака от силно горене в сърдечната област.
Питат го след това:
— Остави ли покойният ви брат завещание?
— Не.
— Не?
— Не.
Почват пак да го питат за смъртта на монарха и си личи, че и съдът е бил силно повлиян от слуховете за насилствена смърт. Дотолкова повлиян, че на всяка це-на иска да чуе потвърждение. Особено упорит е Стефан Манов.
Председателят: Не подозирахте ли вие насилствена смърт?
— Не може да бъде насилствена смърт.
Чл. съд. Ст. Манов: От отрова?
Подсъдимият мълчи.
— Или от бавно действуваща отрова?
Князът мълчи.
Председателят: Не?
Пак мълчи.
Чл. съд. Ст. Манов: От Москва и Лондон изказаха подозрение, че има една загадка в тая смърт.
— Загадка е за всички, които познават царя. Председателят: И за вас?
— Но...
— И за вас?
Най-после подсъдимият княз Кирил казва:
— Да.
Чл. съд . Ст. Манов: Подсъдимият казва „Да”! И за него е загадъчна смъртта.
— В това отношение трябва да се пита един лекар, който е във Виена, но едва ли ще го намерите.
— Кой лекар?
— Имаше един професор Епингер, който идва при заболяването на покойния цар.
— Вие не сте ли казвали: немците изядоха брат ми?
— Не. Аз не го казах това.
Председателят: Не сте ли го казвали?
— Не съм го казал, не го казах, защото не можех и не смея да го кажа.
— Не смеете да го кажете?
— Да.
Тук настава едно недоразумение между подсъдимия и съда, тъй като Кирил иска да каже, че не е достатъчно сигурен, за да твърди, а в съда решават, че той се бои да говори. Даже Стефан Манов се опитва да успокои Кирил, че сега — след Девети ли, какво ли — не би трябвало вече да се страхува от нищо.
Чл. съд. Ст. Манов: Сега не смеете ли да го кажете това?
Кирил мълчи.
Председателят: Ако не сте го казали публично, не сте ли го казали пред ваши хора, във ваш тесен семеен кръг?
— Аз се съмнявам. Ако искате да знаете моето мнение, нека ви кажа, че той пътува със самолет от главната квартира. Това беше на 14 август. Тогава той бе повикан в главната квартира, в Германия. Пътува със самолет насам. И аз се съмнявам, че газовата маска, която той е носил, е съдържала много силен разтвор от кислород, който е предизвикал известна емболия, защото брат ми се помина от сърдечна емболия. Но това не може да се твърди. Това може да се каже само от един специалист.
— У вас остана само подозрението?
— Да.
Повече не го разпитват по тоя въпрос. Безполезно е било да го разпитват. Той е знаел същите слухове, които са знаели и хората от съда. Които и всички хора в България са ги чували.
В самолета на връщане царят наистина е пътувал известно време с кислородна маска. Царят бил в кабината на летеца Бауер, не при хората от свитата. По едно време Бауер дошъл при тях. Станислав Балан го попитал: „А самолетът?”
— Оставих го на чирака — отвърнал Бауер.
Балан отишъл в кабината и седнал до царя, който бил на кормилото. Царят казал на Балан, че ще вдигне самолета, за да разбере на каква височина ще му запищят ушите. Тогава Балан му поставил своята маска, която използвал при пътуванията със самолета. После Бауер се върнал и поел отново управлението на самолета. Царят си свалил маската.
Понеже Балан и преди това, и след това използвал същата маска, твърде съмнително е, че тази маска е действувала зле на царя, а на Балан е действувала добре. Балан е жив и до ден днешен.
Царят изобщо имал навик да използва при пътуване не своята маска или това ставало случайно, но той вземал и маската на Балан, и маската на Бърдаров. На Бърдаров също нищо му няма...
Следобед в неделя всички министри заедно с жените си се поклонили пред тялото в дворцовия параклис. Повикан бил след това архитект Горанов да му се каже, че на всяка цена той трябва да бъде готов до сутринта с катафалката в „Александър Невски”. Пренасянето станало в 4 часа сутринта в понеделник. Ковчега го пренесли на ръце между шпалир от гвардейци. Непосредствено след семейството на починалия вървели тримата — Филов, Михов и Севов. Хората в тълпата си шушукали: „Ето ги бъдещите регенти.”
Вече хората се питали какво ще стане по-нататък. И Филов се питал мислено. Сега за него било още по-важно кой какъв ще бъде, защото вече нямало цар, който не само да царува, но и да управлява.
© Иван Пауновски
